Майка изригна: Обичам това “изродче” и се радвам, че избра мен да бъда негова майка!
Тя е провокирана от обидните коментари в социалните мрежи през последните дни във връзка с протеста на родителите на деца с увреждания и исканията им за достоен живот. Майката е потресена от определенията, които някои хора използват, за да квалифицират деца като нейното.
Ето какво написа Стела Илиева:
„Това е тя - моят "зеленчук", моето "изродче", моето" гнусно" ,"сакато" "олигофренче", което никога няма да даде и 5 лв. за нашата мила Родина! Все по-често чета подобни изрази под статии, фейсбук страници и пр. за децата и лицата с увреждания. Така ги усещат здравите хора. Така ги определя някаква част от нашето общество. Но, всъщност, това е моето дете, моето сърце, моята кръв и плът, моите ръце, моите крака, и по-накратко - моето всичко.
Знаете ли какво е да живееш със страха и да не искаш да го чувстваш? Страх от всичко. Страх от това как ще премине денят, нощта и какво ще е нашето утре. Страх от неизвестното. Знаете ли как се живее със страха как ще протече поредното хранене, ще се задави ли? И, ако се задави, ще се справи ли? Имате ли представа какво е да не спиш 10, 20 или 30 години? Имате ли представа как минават дните ни (особено като живееш България)?
Нееее, повечето от вас не знаят. И да, прави са, че не носят вина за нашата съдба, но и не знаят, че застраховка „здраве” НЯМА.
Искам да Ви разкажа накратко как минава един наш ден.
Ставаме сутринта (ако изобщо сме спали). Правим закуска. Започваме да се храним с молби към всевишния да не се задави. И това с попара! Следва миене на зъби, от което детето изпада в ужас. Плаче, дърпа се, защото явно не знае какво й причинявам или я боли, не зная! Масаж, раздвижване, борба със спазъм, т.нар. гимнастика. И тук вече уж идва почивката. Но, уж!!!!! А, другото дете, готвене, миене на чинии, чистене и разходка. И, хоп, дошло време за обяд. Дори времето не ти е стигнало да свършиш всичко по-горе изброено. Приготвям обяда и започвам пак да храня. Пак с онези същи молби да е безаварийно. Следва надеждата, че детето ще поспи следобед, но.... да, казах надежда, защото детето не иска да спи. Не иска и да стои легнало. Не иска да стои и седнало. Детето иска мама да го държи да крачи (колкото може), да го носи или да стои у мама и да слуша песнички.
Сега е време и за надомната работа - гривни, мартеници, сувенири, защото мама отново не е на работа (така са решили управниците, а някой трябва да гледа детето). А, заплатата на тате не стига да си покрием сметките. С детето на ръце нижем гривни, правим мартенички И, хоп, тати се върнал от работа. Започва той да се занимава с детето, защото мама трябва да приготви вечерята, да довърши това, което не е успяла през деня в домакинството и после отново да нахрани различното дете (отново страха,отново молитвите). Ето, дошла вечерта. Мием детето и най-после сме по леглата с надеждата да поспим. Да, с надеждата, защото може и да е поредната безсънна нощ.
Е, това е накратко. Така горе-долу протича един наш ден. И това е ден, в който не е включено и задължителното посещение на училище или ден, в който не се налага да висим пред вратите на поредната институция да се молим да попаднем в някоя програма за личен асистент, за да ни платят за час-два или три на ден за всичко онова, което по-горе ви написах. Или е ден, в който сама с дете, чанта и количка се качвам на влака и поемам някоя дестинация, за да търся адекватна помощ за детето ми, защото в нашия град няма. И така, отделени от семейството с дни или месец.
Мога още много да пиша, но тук ще спра, защото не искам да разбирате, че се оплаквам. Аз не искам да будя съжаление. Аз искам държавата да поеме отговорност към хората със специални нужди и да спре да ни се подиграва, да престанат болезнените нападки на некомпетентните които си мислят, че си лежим и ни плащат. Искам да не чувствам страх. Обичам това "изродче" и се радвам, че избра мен да бъда негова майка!”
Адът за Стела и семейството й започнал още в последните дни от бременността й. При термин, определен за 28 август, тя получила силни болки още на 8 август, но гинекологът й установил, че разкритие няма и не е готова за раждане. И така пет пъти до 28 август. Когато най-накрая я приели в болницата, ултразвукът показал, че бебето се задушава, а тоновете му падат. След 45 минути раждане и без разкритие извадили бебето с размери 49 сантиметра и 3300 гр. Детето било безжизнено. Родено е при задушаване полумъртво. Поело въздух едва към двайсетата минута след дълго обдишване и интубиране. И започнало борба за оцеляване. На 17-ия ден ги изписали. Едва тогава семейството посмяло да се зарадва на красивото момченце, каквото е и днес. Майка й си мечтаела как един ден ще стане манекенка. Радостта им обаче траяла кратко. Докато Алекс станала на четири месеца. После дошла присъдата на лекарите – че красивото малко момиченце ще бъде сто процента инвалид.
Мечтите на Стела Илиева от Добрич са простички. Те са за милувка от малката й дъщеричка Алекс, която е на десет години. И да чуе заветното „мамо“. Мечтае момиченцето да тича и играе с батко си.
Последни новини
А1 с четири престижни награди за комуникации и подкрепата на хората
08:46, 24 ное 24 / А1
Бъди свободен, общувай без граници, докато пътуваш
17:20, 20 ное 24 / А1
„Жокера: Лудост за двама“ идва направо от големия екран за зрителите на А1 Видеотека
17:56, 19 ное 24 / А1
Добави коментар