ЕДНО
Мер
За един дълъг миг се давим в мълчание.
Корвиум зее около нас, пълен с хора, но ми се струва празен.
Разделяй и владей.
Заключенията са ясни, границите – рязко очертани. Фарли и Дейвидсън ме гледат еднакво напрегнато, а аз отвръщам на погледите им.
Предполагам, че Кал няма представа, изобщо не подозира, че Алената Гвардия и Монтфорт нямат абсолютно никакво намерение да му позволят да задържи трона, който спечели. Предполагам, че го интересува повече короната, отколкото какво мисли който и да е Червен. Предполагам и че вече не би трябвало да го наричам Кал.
Тиберий Калоре. Крал Тиберий. Тиберий Седми.
Това е името, с което е роден, името, което носеше, когато го срещнах.
Крадла, нарече ме той тогава. Това беше името ми.
Ще ми се да можех да забравя последния час. Да се отдръпна само малко назад. Да се поколебая. Да се препъна. Да се насладя на още една секунда от онова изпълнено със странно блаженство място, където единственото, което изпитвах, беше тъпата болка от уморени мускули и излекувани кости. Празнотата след адреналина на битката. Безспорността на неговата любов и подкрепа. И въпреки сърдечната болка не мога да намеря сили в себе си да го мразя за избора му. Гневът ще дойде по-късно.
По лицето на Фарли преминава безпокойство. Това изглежда странно. Свикнала съм със студената решителност и бесния гняв на Даяна Фарли. Тя забелязва погледа ми и покритата ѝ с белези уста трепва.
– Ще предам решението на Кал на останалите от Командването – казва тя, прекъсвайки безмълвното напрежение. Думите ѝ са изречени с нисък тон и премерени. – Само Командването. Ейда ще занесе съобщението.
Премиерът на Монтфорт свежда брадичка в знак на съгласие:
– Хубаво. Мисля, че генералите Дръмър и Суон може би вече имат представа за тези събития. Следят кралицата от Династия Леролан от момента, в който тя влезе в играта.
– Анабел Леролан е била в двора на Мейвън достатъчно дълго, поне няколко седмици – отвръщам. По някакъв начин гласът ми не трепва. Думите прозвучават спокойно, пълни със сила. Трябва да изглеждам силна, макар тъкмо сега да не се чувствам такава. Това е лъжа, но благородна. – Тя вероятно има повече информация, отколкото аз някога съм ви дала.
– Вероятно – казва Дейвидсън, като поклаща замислено глава. Присвива очи и поглежда земята. Не търси, а се фокусира. Пред него се оформя план. Пътят напред няма да бъде лесен. Дори и дете би се досетило. – И точно затова трябва да се върна там горе – добавя почти извинително. Сякаш бих могла да му се ядосам, задето прави каквото трябва. – Отворени очи и уши, нали?
– Отворени очи и уши – отговаряме Фарли и аз в един глас, изненадвайки се взаимно.
Той се отдръпва от нас и излиза заднешком от тясната уличка. Слънцето проблясва в лъскавата му сива коса. Постарал се е да се почисти след битката: отмил е потта и пепелта, сменил е окървавената си униформа с чиста. Всичко това – за да демонстрира обичайното си спокойно, овладяно и странно поведение. Благоразумно решение. Сребърните влагат толкова много енергия в поддържането на външността си, на фалшивата гордост от видимата сила и власт. Но никой друг не държи толкова много на това колкото кралят от Династия Самос и семейството му в кулата над нас. Редом до Воло, Еванджелин, Птолемей и съскащата кралица от Династия Вайпър, Дейвидсън почти не се забелязва. Би могъл да се слее със стените, ако поиска. Няма изобщо да усетят, че идва. Няма да усетят, че ние идваме.
Поемам си треперлив дъх и преглъщам, насилвам се за следващата мисъл. И Кал също.
Тиберий – казвам си троснато. Единият ми юмрук се свива, ноктите се забиват в плътта с удовлетворяващо парване. Наричай го Тиберий.
Черните стени на Корвиум ми се струват странно безмълвни и голи без обсадата. Извръщам се от оттеглящата се фигура на Дейвидсън, за да огледам парапетите, които обкръжават вътрешната част на града крепост. Предизвиканата от замразителите снежна буря отдавна е спряла, тъмнината се е разсеяла и сега всичко тук изглежда по-малко. Не толкова внушително. По-рано през този град са били прекарвани Червени войници, повечето – отправили се на поход към неизбежна смърт в някой окоп. Сега Червените патрулират по стените, из улиците, при портите. Червени седят редом със Сребърни крале и говорят за война. Няколко души със стрелкащи се очи, с алени шалове, с очукани и овехтели пищови, готови за употреба, крачат напред-назад. Алената Гвардия няма да бъде заварена неподготвена, макар че нямат особена причина да бъдат толкова нащрек. Поне засега. Армиите на Мейвън са се оттеглили. И дори Воло Самос не е достатъчно смел да опита атака от вътрешността на Корвиум. Не и когато се нуждае от Гвардията, нуждае се от Монтфорт, нуждае се от нас. И особено не и с Кал – Тиберий, глупачке такава – и всичките му празни приказки за равенство. Подобно на нас, Воло има нужда от него. Нуждае се от името му, нуждае се от короната му, нуждае се и от проклетата му ръка в тази проклета женитба с проклетата си дъщеря.
Лицето ми гори. Чувствам се смутена от лекия изблик на ревност, който се надига в мен. Загубата му би трябвало да е най-малката ми тревога. Да го загубя, не би трябвало да боли толкова много, колкото възможността да умра, да изгубим нашата война, да позволим всичко, за което сме работили, да се окаже напразно. Но боли. Всичко, което мога да направя, е да се опитам да понеса болката.
Защо не казах „да“?
Отказах предложението му. Отказах се от него. Разкъсваше ме едно друго предателство – предателството на Кал, но също и моето. Обичам те е обещание, което и двамата дадохме, и двамата нарушихме. То би трябвало да означава: Избирам теб над всичко друго. Искам те повече. Нуждая се от теб винаги. Не мога да живея без теб. Ще направя всичко, за да попреча животите ни да бъдат разделени.
Но той отказа да го стори. А аз няма.
Аз съм по-маловажна от короната му, а той е по-маловажен от моята кауза.
И далеч, далеч по-маловажен, отколкото е страхът ми от нова клетка. Консорт, каза той, предлагайки ми невъзможна корона. Беше готов да ме направи кралица, ако Еванджелин може да бъде отстранена отново. Вече знам как изглежда светът откъм дясната страна на един крал. Нямам желание да преживея този живот отново. Въпреки че Кал не е Мейвън, тронът си е все още същият. Той променя хората, покварява ги.
Каква странна съдба щеше да бъде това. Кал с короната си и с неговата кралица от Династия Самос и аз. Против волята ми на една малка част от мен ѝ се иска да бях казала „да“. Щеше да е лесно. Шанс да се освободя, да отстъпя, да спечеля – и да се наслаждавам на един свят, за който никога не бих могла дори да си мечтая. Да дам на семейството си възможно най-добър живот. Да опазя всички ни. И да остана с него. Да застана до Кал: едно Червено момиче със Сребърен крал до себе си. Със силата да променя света. Да убия Мейвън. Да спя без кошмари и да живея без страх.
Рязко прехапвам устна, за да прогоня копнежа. Той е прелъстителен и почти разбирам избора на Кал. Дори разделени, ние си подхождаме.
Добави коментар