Неделно четиво: Из „Спътник на радикалния мислител” от Алек Попов

ПРОЛЕТНО ПРОБУЖДАНЕ
Малцина са тези, които напълно съзнателно решават да се обзаведат с домашен любимец. Обикновено той пропълзява в живота ти отнякъде и докато се усетиш, остава. Намърдва се в душата ти въпреки съпротивата на разума. Пуска корени, заселва се, усяда. Така се случи и с Тигър – семейния котак. Купили го от изложба, подарили го на една позната, техните обаче категорично отказват да го приемат и тя го носи на жена ми, която пък го влачи вкъщи... И ето ни значи подредени на дивана – аз, тя, дъщеря ни и номер четири. Номер четири расте и крепне: червената му козина лъщи като пламък, той препуска из къщи, търка се в краката ни, мърка – идилия. Но ето че идва пролетта. Улиците се огласят от нечовешки писъци, които много скоро се пренасят и в дома ни. Котараците са биологическа бомба със закъснител – задейства се дистанционно от произволна женска, отправила зов в нощта. И когато това се случи, никога не можеш да кажеш, че си подготвен...
Първа фаза: Small is beautiful!
Първа го забелязва дъщеря ми: Тигър е добарал плюшеното є розово коте, захапал го е за врата, тъпче го, а опашката му вибрира като върха на хилти, проникващо в банков сейф. Какво прави тоя? Казваме є. Тя е във възрастта, когато сексът є се струва най-гадното нещо на света. Изкривява устни: „Уууу, як!“. Спуска се да му отнеме играчката, но котаракът изръмжава досущ като тигър, скача до тавана, хапе. От тук нататък никой няма право да докосва плюшеното коте. Тигър го влачи със себе си, където и да иде. Розовата му козина постепенно посивява. Котето има малко звънче на врата, което се обажда всеки път, щом по-големият му събрат го нагъне. Дзън, дзън!
Втора фаза: The size matters!
Малкото може и да е хубаво, но едва ли е достатъчно особено когато природата те е надарила с такива изразителни помпони, закичени под опашката ти като мартеници. Следващата жертва на половия глад на котака е добродушният коледен мечок с плетено шалче, който кротко се е чучнал в ъгъла на леглото. Той е два пъти по-голям от рижото чудовище, което го язди яростно. Розовото коте лежи изоставено на пода. Дъщеря ми посяга да го вземе, но Тигър изръмжава предупредително. Заформя си плюшен харем.
Трета фаза: Get real, babe!
Тигър узрява за истината: Мечо и котето не са живи същества! Разочарованието му се излива под формата на тънки злобни струйки котешка пикня, поразяващи жизненоважни битови цели като шапки, чехли, възглавници, пердета, чанти, ролери, черна и бяла техника и т.н. През останалото време Тигър виси пред входната врата, а ревът му отеква из цялото стълбище. Обстановката се изнервя. Жена ми решава, че трябва да му се намери истинска жива котка. Отива при някакви съседи, моли ги, увещава ги и ето че се връща с голям син сак. От сака изпълзява хърбаво космато същество с мътно сиви очи. Казва се Бонка и според котешкото летоброене е навъртяла поне седемдесет години. Затваряме животните в банята, слухтим. Тая Бонка обаче се оказва тотален аутист: на ухажване не реагира, а при директен контакт раздава крошета. Номер четири скимти в ъгъла с разпрано ухо, ближе си инструмента, а по плочките се валят валма козина. Междувременно Бонка потъва сякаш вдън земя. Е, майната ти, като огладнееш, ще се появиш... Минават два дена. Стопаните се обаждат, търсят си котката. Обръщаме наопаки цялата къща. Къде ли се е натикала? Тигър души настоятелно около мивката. Подпъхвам едно зъболекарско огледалце в тесния процеп зад шкафа и зървам оцъкленото враждебно око на старата вещица. Убеждавам жена ми да бръкне зад мивката, понеже ръката є е по-тънка – по-изящна, ако трябва да съм точен – и да извади чудовището. В резултат Бонка почти прегризва пръста є. Писъци, кръв. Аз съм на ход. Екипирам се подходящо за операцията: бронебойно рокерско яке, скиорски ръкавици, очила. Пробвам да я измъкна с конвенционални средства без особен ефект. Ще ти дам да разбереш, гадино! Както обикновено, българският ум е в авангарда на прогреса: две години преди стратегията „Шок и ужас“ да съзрее в мозъч-ните гънки на Пентагона, аз вече я прилагам на дело. Подпалвам някакви хартии и ги пускам зад мивката. Не и не! Извива се дим, смърди на пърлена козина. Леле, изгорихме Бонка, вайка се жена ми! Лисвам една кофа. Котките мразят водата, ще си покаже мутрата и ще я пипна. Нъц! Предавам се. Звъним на стопаните. Хуманитарната мисия се състои от двама мъжаги с черни якета, баща и син. Отместват шкафа, намръщват се при вида на домашния любимец и си го отнасят обратно...
Четвърта фаза: Set me free!
В суматохата номер четири успява да си отвори вратата и да избяга. На свобода в пампасите! Жалим лицемерно на фона на дълбоко, всеобхватно облекчение. Докато една сутрин пред вратата не се разнася познато мяучене. Номер четири изглежда по-окаян от всякога: мръсен, накуцващ, прегладнял. Но дали е ударил нещо, трудно може да се прецени. Водим го на ветеринар, който предлага учудващо просто решение – да се кастрира. Струва само 20 лева, рутинна операция с неизменен ефект. Спира да пикае, да бяга, само яде и спи. Че то кому е нужна такава котка?... Вкъщи пламва дебат. Дъщеря ми е принципен противник на секса и настоява да го кастрираме незабавно, готова е дори да инвестира собствените си спестявания. Съпругата ми смята, че топките на Тигър са му дадени от Бога и само той има право да му ги вземе. Аз съм убеден, че без топки в живота не може: ако сега го скопим, поемаме отговорност да се грижим за него цял живот. Това винаги ме е плашело. Междувременно, като се посъвзема, котката отново избягва. След няколко дни се връща и дебатът се възобновява. Изостря се, задъл-бочава се. Имаме ли право да го правим? Нямаме ли? Какво друго си има Тигър освен тези симпатични топчици, дарени му от Всевишния? Какво ще получи в замяна? Струва ли си? В Америка всички котки са кастрирани, пилят им дори ноктите. Е, чак пък толкова! Да не сме фашисти... В зависимост от това дали е препикана някоя моя вещ, аз преминавам ту в единия, ту в другия лагер. Обвиняват ме в безхарактерност. Но истината е, че когато опре да се води котаракът под ножа, всички омекваме. Бог може и да е българин, но може и да е голям риж котарак... Тигър прекрасно използва нашата нерешителност, за да се наслаждава на най-доброто и от двата свята. Бяга навън, бие, чука се, после се връща, яде, спи, гуши се. И това продължава вече две години. Всеки път, когато избяга, се страхуваме, че няма да го видим повече, и всеки път, когато се завърне, знаем, че ще избяга отново. В крайна сметка решихме, че може би е време дебатът да напусне тесните семейни рамки и да се пренесе в обществото поради екзистенциалното му и философско значение.
С любезната помощ на списание „Плейбой“ случаят бе направен достояние на една по-широка аудитория. Открит бе дори специален имейл за мнения, препоръки и съвети. Пощенската кутия обаче си остана празна. Изглежда, обществото ни като цяло все още не е дозряло за подобен дебат. Рамката на тясно битовата проблематика, в която ни е натикал Преходът, ограничава светогледа ни. Екзистенциалните нужди продължават да доминират националния дискурс за сметка на екзистенциалните въпроси. В така създалия се контекст темата за парното винаги ще бъде по-важна от темата за свободата, уви...
Понякога ми се ще историята да свършва дотук. За съжаление, в живота се случи по-иначе. И тъй като съм пряко отговорен за продължението, не ми остава друго, освен да стигна до края. Прагматизмът все пак надделя над емоциите и един ден тихомълком, без да смеем да се погледнем в очите, отнесохме Тигър при ветеринаря... 40 минути по-късно проблемът изглеждаше решен. Котаракът лежеше все още упоен на хирургическата маса, а ветеринарят невъзмутимо миеше ръцете си над умивалника. Във въздуха, наситен със смрад на дезинфектанти, тегнеше едно смазващо чувство за несправедливост, на отнето достойнство и на срам, което винаги е съпътствало насилието. Докато слушах с половин ухо наставленията на доктора, не можех да откъсна очи от малкото рижо тяло, чиито хълбоци едва доловимо потрепваха. Хрумна ми: нямаше ли да бъде по-добре за котарака, ако изобщо не се беше събудил? Той обаче се събуди... Външно като че ли нищо особено не се промени. Не можех да преценя дори дали ни мразеше заради онова, което му бяхме причинили. Във всеки случай не го показваше. Лека-полека възвръщаше формата си. Видимо понапълня, но все така ловко си отваряше вратите и отказваше да яде от евтината храна – явно не беше оглупял! Постепенно чувството ни за вина започна да се разсейва заедно със следите от остра котешка пикня. Този момент е известен във филмите като grace, или благодат. Нещата сякаш са отишли по местата си. Героите се наслаждават на измамен кратък отдих, преди всичко да се обърка отново, за да се подреди окончателно на финала.
Пета фаза: Еver lasting freedom!
Един ден Тигър пак изчезна така, както само котките умеят да изчезват – т.е. не разбрахме нито кога, нито как, докато не установихме липсата му. Навън отново беше пролет, цялото разгонено котешко войнство шеташе по входове и градинки и огласяше с писъци градската нощ. „Той обаче нали вече... не би следвало“, недоумявах. Два дена по-късно една съседка донесе беглеца обратно вкъщи. Намерила го да спи на изтривалката є. Не личеше да е кой знае колко притеснен, но явно бе водил епични битки – носът му бе целият в драскотини. Отиде невъзмутимо до паничката си и сърдито измяучи. Естествено, напълнихме я веднага. И така: с категоричност, присъща само на природата, познатият цикъл отново се завъртя. Два дена вкъщи, един – навън. Разликата беше, че пикнята му вече не смърдеше толкова всепроникващо – може би единствената полза от цялото упражнение.
Изминаха повече от десет години оттогава. Много неща се промениха: дъщеря ми порасна, с жена ми се разделяхме и събирахме няколко пъти, а според котешкия часовник Тигър вече трябва да гони 70-те, че и отвъд. Преди няколко години го изпратих временно да поживее при майката на жена ми и там си остана. Не му липсва нищо, грижат се за него и го обичат. От време на време ходя да го навестявам, но той сякаш ми е обиден и се държи хладно. Навярно си мисли, че съм го изоставил. И сигурно е прав. Котките помнят. Обаче нравът му си остава същият. Гледа с четири очи да се измъкне навън въпреки преклонната си възраст. Понякога новата му стопанка нарочно го пуска да се разтъпче, но това не му доставя същото удоволствие като бягството. Дори се обижда. Тя му отваря вратата, а той лениво се довлачва до прага, врътва се презрително и отива да спи на дивана. Ех, друго си е да се измъкнеш незабелязано! В това действие има характер, има своеволие и независимост. Всичко онова, за което се предполага, че ти трябват топки. Дали пък в края на краищата операцията не се е оказала неуспешна? Разказвали са ми, че е възможно в мигове на стрес, предусещайки какво го чака, единият тестис да се скрие толкова дълбоко в тялото на жертвата, че скалпелът да не успее да го открие. Но може би става въпрос за нещо друго, отвъд телесна природа. За онази примитивна енергия, която тече във всяка божа твар и често я кара да избира изпълнения с рискове и опасности живот на свобода пред уюта на домашния панер. И това вече човешката ръка няма как да ти отнеме.
Нагона към свободата, който ние, хората, все по-рядко изпитваме.