Мястото, където се случи тази история, беше един свят върху гърбовете на четири слона, стъпили върху корубата на гигантска костенурка. Това му е хубавото на пространството. Достатъчно голямо е, за да побере практически всичко. И го побира.
Хората смятат, че е твърде странно да има костенурка, дълга петнайсетина хиляди километра, и слон, висок над три хиляди километра, което само доказва, че човешкият мозък не е добре приспособен за мислене и вероятно отначало е бил предназначен за охлаждане на кръвта. Този мозък вярва, че някакви си размери са стъписващи.
Нищо изумително няма в големината. Костенурките бездруго са фантастични, а слоновете направо ти вземат ума. И фактът, че някъде има огромна костенурка, е несравнимо по-малко учудващ от самото съществуване на костенурките.
Причината за тази история е смесица от много дреболии. Например желанието на хората да вършат забраненото тъкмо защото е забранено. Или стремежът им да откриват нови хоризонти и да изтребват другите хора, които живеят отвъд хоризонтите. Или загадъчните свитъци. Или онази кисела краставичка. Но най-важна е увереността, че някой ден, и то скоро, всичко ще свърши.
„Е, все пак животът продължава“ – казват, когато някой умре. Но това не е вярно от гледна точка на току-що починалия. Продължава Вселената, а не животът му. Тъкмо покойникът е започнал да схваща как да се оправя с нещата и му отмъкват всичко изпод носа – поради болест, злополука… или кисела краставичка в един конкретен случай. Защо трябва да бъде така, е един от неразрешимите въпроси на живота и щом се сблъскат с него, хората или започват да се молят… или се ядосват, ама до полуда.
Началото на историята се случи преди десетки хилядолетия, в една нощ на необуздана буря, когато ярка точица се спусна по склона на планината в центъра на света. Тя криволичеше и ту ускоряваше движението си, ту спираше, сякаш невидимият носител на светлината се хлъзгаше и падаше от камък на камък.
В един миг очертаната от сиянието линия се превърна в облак искри, спрян от пряспа в подножието на една урва. Но подалата се от снега ръка задържа димящата жарава на факела и вятърът, пришпорван от гнева на боговете, прояви особеното си чувство за хумор, като раздуха пламъка…
Който никога не угасна.
Краят на историята започна високо над света, но се снишаваше и кръжеше към хем древния, хем съвременен град Анкх-Морпорк, където според мълвата всичко можеше да бъде купено или продадено, а ако нямаха каквото ви е нужно, веднага биха го откраднали за вас.
Някои дори биха го мечтали вместо вас…
Съществото, което вече търсеше точно определена сграда, беше обучен Безцелен албатрос и по мерките на този свят не представляваше нищо кой знае колко странно . Въпреки това си оставаше безцелен. Прекарваше целия си живот в мързеливи пътешествия между Главината и Ръба на Диска, а каква цел може да се открие в подобни занимания?
Този албатрос беше що-годе дресиран. Мънистените му налудничави очички откриха мястото, където по абсолютно неразбираеми за него причини намираше запаси от аншоа. Пък и там някой щеше да свали това неудобно цилиндърче от крака му. Според птицата размяната беше доста изгодна, от което следва заключението, че дори тези албатроси да не са напълно безцелни, поне са твърде глуповати.
Значи изобщо по нищо не приличат на хората.
Добави коментар