Неделно четиво: Из "Тъмната страна" от Коуди Макфейдън

14:00, 27 яну 19 / Култура 25 583 Шрифт:
Topnovini Автор: Topnovini

Смъртта е занимание самотно.
Както и животът.

Всички живеем сами в най-съкровените си мисли. Колкото и да споделяме с любимите си хора, винаги запазваме нещо неизречено. Понякога е дребно – като спомените на жена за тайна, но отдавна загаснала любов. Тя уверява съпруга си, че никога не е обичала някого повече от него, и е напълно искрена. Но пропуска да спомене, че е обичала някого колкото него.
Понякога е нещо голямо, огромно дори, като застанало зад нас чудовище, което ближе гърба ни. Като колежанин, който е свидетел на групово изнасилване, но не се намесва. Години по-късно същият този колежанин е баща на момиче. Колкото повече го обича, толкова по-тежка става вината му и въпреки това, въпреки това, въпреки това никога не си признава. Готов е да изтърпи мъчения и смърт, преди да изрече истината на глас.
В късните часове, когато всички са сами, тези тайни чукат на вратата. Някои силно, други по-леко, но дали тихомълком или с трясък, те идват. Никоя заключена врата не може да ги удържи, защото те разполагат с ключа за нас. Говорим с тях, умоляваме ги или им крещим и копнеем да ни позволят да ги споделим с някого, за да ги махнем от плещите си и да изпитаме облекчение.
Въртим се в леглото, крачим като сомнамбули в коридора, напиваме се, надрусваме се или вием по луната. После идва зората и успяваме да ги накараме да млъкнат, да ги натикаме обратно в най-съкровените кътчета на съзнанието си и се опитваме да продължим да живеем. Успехът на подобно начинание зависи от тайната и индивида. Не всички са създадени да носят вината в себе си.
Млад или стар, мъж или жена, всеки има тайни. Научих, преживях, осъзнах този факт.
Всеки има тайни.
Поглеждам мъртвото момиче на металната маса и се чудя: Какви ли тайни отнасяш със себе си, които никой никога няма да разкрие?
Тя е прекалено, прекалено млада. В началото на двайсетте. Красива е. С дълга, черна, права коса. Кожата ѝ е с цвят на кафе с мляко и изглежда гладка и безупречна дори на грубата флуоресцентна светлина. В комплект с кожата вървят прекрасни, нежни черти: мисля, че има част латино, примесена с нещо друго. Вероятно англо. Устните ѝ са побелели след смъртта, но въпреки това са месести. Представям си ги в усмивка, предшественичка на звънък смях – не много силен, но мелодичен. Тя е дребна и слаба под чаршафа, който я покрива от врата надолу.
Жертвите на убийства ме докосват. Добри или лоши, те са имали надежди, мечти и любови. Някога са живели като всички нас в един свят, който е против живота. Освен рака, катастрофите по пътищата и смъртта от сърдечен удар с чаша вино в ръка и крива усмивка на лице светът ни предоставя изобилие от възможности да умрем. Убийците мамят системата, намесват се там, където не им е място, и отнемат на жертвите нещо, което бездруго им е трудно да запазят. Това ме обижда. Намразих го още първия път, в който се сблъсках с него, и продължавам да го мразя.
Срещам се със смъртта от доста дълго време. Работя за лосанджелиския клон на ФБР и през последните дванайсет години оглавявам екип, който преследва най-лошите от най-лошите в Южна Калифорния. Серийни убийци. Изнасилвачи и убийци на деца. Мъже, които се смеят, докато измъчват жени, и след това стенат, докато правят секс с труповете им. Тези хора са живи кошмари и винаги са ужасни, но това не им пречи да са навсякъде; няма отърваване от тях.
Затова се налага да попитам:
– Сър? Какво търсим тук?
От дълги години заместник-директорът Джоунс е мой ментор и шеф и оглавява всички дейности на ФБР в Лос Анджелис. Проблемът и причина за коравосърдечния ми въпрос е фактът, че в момента не сме в Ел Ей. Намираме се във Вирджиния, близо до Вашингтон.
Тази бедна жена може да е мъртва, а причината за смъртта ѝ да ме трогне дори, но тя не е една от моите.
Заместник-директорът ме поглежда накриво, донякъде замислен, донякъде раздразнен. Той прилича точно на човека, който е: ченге ветеран. От него лъха на лидерство и отдалече личи, че е служител на реда. Лицето му е сериозно, грубовато, с квадратна челюст и изморени очи. Косата му е късо подстригана, без да се подчинява на някакви моди. Той е красив по свой собствен начин, а трите разтрогнати брака зад гърба му го доказват, но има нещо повече зад тази фасада, нещо скрито. Като сенки в сейф.
– Заповед от високо равнище, Смоуки – отвръща Джоунс. – От самия директор.
– Наистина?
Изненадана съм от отговора му поради две причини. Първата е обикновено любопитство: защо тук, защо аз? Другата е по-сложна: съгласието на заместник-директора Джоунс да се отзове на тази необичайна молба. Той винаги е бил сред онези рядко срещани хора в бюрокрацията, които биха оспорили една заповед, ако сметнат, че е неправилна. Може и да каза „от високо равнище“, но нямаше да е тук, ако не съществуваше основателна причина да го стори.
– Да – отговаря той. – Директорът спомена име, което не можах да пренебрегна.
Вратата на моргата се отваря, преди да успея да задам следващия си логичен въпрос.
– Като се заговорихме за вълка – измърморва Джоунс.
Самюъл Ратбън, директорът на ФБР, е сам, което е още по-странно. Дори преди 11 септември директорите на ФБР се движеха с антураж. Той идва при нас и подава ръка първо на мен. Ръкувам се с него смаяна.
Явно аз съм кралицата на бала. Защо?

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама