Третият сезон на „Истински детектив“ приключи в понеделник – ден, след като главният герой Махершала Али взе Оскар за поддържаща роля във филма “Зелената книга.” За филма не смея да твърдя нищо, но “Истински детектив” още с първия си сезон напусна зоната на типичния телевизионен продукт и понечи да нахлуе във високите етажи на изкуството. Претенцията му се гради върху сложния баланс между достъпна и завладяваща мистерия (убийства, корупционни схеми, отвличания) и изграждането на мрежа от образи и символи, които изискват пълното внимание на зрителите, за да бъдат разчетени. Сериалът не позволява да се изпусне епизод, липсва удобното припомняне на предишната серия. Какво има да ни каже „Истински детектив“, за да “оправдае” звездите от А-листите на Холивуд , сложната техника на разказване и претенцията си за високо изкуство?
При по-внимателен поглед, две неща изпъкват в историите на „Истински детектив“. Това са местата на действието и невъзможността да се идентифицираме с героите. Докато повечето телевизионни продукции разчитат на бързата и лесна идентификация на зрителите с персонажите, Ник Пизолато нарочно отчуждава гледащите от играещите. Детективите винаги са тормозени от миналото си, от разклатения си морал, заподозрените са хора с обичайни навици, мнителни и агресивни към онези, които им се бъркат в живота(детективите), злодеите пък са болни, изхвърлени от обществото. Ако „Истински детектив“ принадлежеше единствено на популярната култура, то не би трябвало да имаме никакъв проблем с разпознаването на някои от собствените си качества в тези на играещите. Така успяваме да предвиждаме какво ще се случи по-нататък, да се чувстваме сигурни в разбирането на историята. Какво ни възпира да правим същото и с „Истински детектив“?
Може ли причината за трудната идентификация да се крие в това, че и трите сезона се развиват в дълбоката американска провинция- места, подминати от глобализацията, забравени от света? Всяка серия подчертава тази изоставеност, дългите въведения ни въвличат в тези чужди земи с прашните им улици, мочурищата, необработените полета, порутените училища и църкви. Местата в „Истински детектив“ не са просто фон на действието, те са главни герои, които оформят историите, дават им нужната плътност. Във финала на всеки сезон, съдбата на героите е обяснена през света, който обитават. В първия- географията на местността решава случая на детективите, вторият носи мотото „получаваме света, който заслужаваме“, а в третия главният герой, страдащ от деменция, успява да бъде адекватен в настоящето и да си спомня миналото единствено през местата, на които е разследвал. „Истински детектив“ разследва не друго, а идеята за “чуждото място”, задавайки си въпроса на какво е чуждо това място.
В скорошна дискусия на „Професорско каре“ се изказа тезата, че „разликата между София и Париж е количествена, а не качествена“. Твърдението може да е силно преувеличено, но ясно формулира промяната в отношението близко-далеч за съвременния човек. „Аз“ се чувствам по-намясто в големия, глобализиран град, независимо на какво разстояние е той от мен, отколкото в провинцията на собствената си страна. Не мога да избягам от предразсъдъка за провинцията, който се движи в две крайности- от кокетно място за семейна почивка до брутално откъснато парче от цивилизацията, където властват остарели норми, насилие, поквара от липсата на скорост и информация. Смяната на близко и чуждо, променя и модела на сигурно-несигурно. Докато преди големият град е мястото на разврата и несигурността, а провинцията- на традиционното и устойчивото, то сега перспективата е обърната и големият град кара младите да се чувстват по-удобно и дори безопасно. Това чувство на безопасност не почива върху реалността, а върху културния модел на възприемане на града. Чувстваме се сигурни там където знаем, че всичко достига до нас мигновено, там където не изоставаме дори за секунда от актуалността. Затова за зрителя е трудно да се идентифицира с героите на „Истински детектив“, макар те да спазват всички правила за изграждане на плътен художествен образ. Те са ни чужди, защото обитават едно неглобализирано място, където времето не тече като в града, където актуалността няма значение. Там годините не променят персонажите, освен физически, и тази непроменливост предизвиква основното напрежение в сериала. Съвременният човек е подчинен на рязката промяна във вкусовете, нравите, позициите на света. Ако той просто „трае“ в пространство, това би означавало неговата социална смърт.
„Истински детектив“ се опитва да покаже една болезнена страна на новото време. В дигиталната отдаваме огромно значение на скоростта и на една, в голяма степен, анонимна и универсална култура, докато собствената ни не започне да изглежда чужда, странна, дори враждебна.
Добави коментар