„9-ти септември“ може да се случи отново

11:05, 09 сеп 19 25 4063 Шрифт:
Кристиян Шкварек Автор: Кристиян Шкварек

Всяка година на 9-ти Септември пропускаме най-важния аспект и поука за днес.

За много хора у нас, тези извън средите на социалистите и соц-апологетите, битува едно разбиране за 9-ти sептември 1944 г., с което не съм съгласен. Всяка година повтаряме как тази дата е символ на чуждата окупация на страната ни, на инвазия от страна на чужда държава и подчиняването на родината ни. По този начин ние ежегодно поставяме в центъра на внимание СССР, Сталин и Червената aрмия като главните виновници. Те, разбира се, са изцяло виновници и врагове на родината ни, които ѝ обявяват война с цел разширяване на своята зона за влияние, а не освобождение от нацизъм, който тук не е имало. Важно е това да се знае и уточнява. Но все пак, фокусирането само и единствено върху този аспект ни вкарва в една неволна заблуда. В едно заслепяване за много по-важен елемент и аспект, който пропускаме.

Говоря за това, че 9-ти септември не беше просто окупация от външна сила. Не беше просто инвазия и превземане така, както да речем немците напарвиха в Гърция или Саддам Хюсеин в Кувейт. Това, което се случи тук беше комбинация от външна инвазия и вътрешно заграбване на властта посредством тази инвазия от един сегмент от обществото, който работеше в тази насока от години. Сегмент от обществото, който искрено приветстваше чуждата армия и посредством нейните щикове извърши всичките си политически цели, които не можа да свърши със собствени сили преди това. 9-ти септември 1944-та не е просто символ на окупацията на България, а и на готовността на хиляди българи да докарат чужда войска в родината си, посредством която да извършват политическите си желания.

Тази готовност не изчезна нито с 9-ти, нито с периода на Социализма или Прехода. Той е жизнено важен за напомняне аспект на 9-ти септември, понеже не беше еднократен феномен. Той продължава да бъде рефлекс на много български политически групи и кръгове до ден днешен. Идеята, че ако не можем да вземем сами властта и усъществим целите си, то може би чужда сила би могла да го направи вместо нас. Би могла да ни помогне – пряко или индиректно, посредством натиск или сила върху България.

Ако си мислите, че тази идея е изчезнала със Социализма, се лъжете жестоко.

Политическите групи хора у нас, които имат такива желания или биха залитнали по подобен рефлекс продължават да са немалко, и незле представени. От една страна имаме традиционния сегмент „евразийци“, които ежедневно призовават онлайн и по различни медии, напълно открито, „да дойде Путин да ни освободи“. Заканват се как ще колят и бесят „като дойдат руснаците“. Тези хора са един стабилен сегмент от обществото ни, който по никакъв начин не би се различавал в действията си от онези шумкари през 1944-та. Те са същите, които поднасят всяка година венци на паметниците на съветската армия не само от уважение към онези, които им донесоха властта преди 75 години, но и с искрено желание и мечта това да се случи пак.

От друга страна имаме новото крило на либералните прогресивисти, за които обръщането към външни сили – тип ЕС, Хелзински Комитет и различни западни посолства се е превърнало в хоби. Ако утре в България на власт дойде консервативно, националистическо и християнско правителство, което например забрани ежегодния гей парад, подкрепи нещо алтернативно като Луковмарш, или въведе вероучение в училищата, ще видите колко бързо родните либерали ще призовават директно за санкции срещу родината си от страна на ЕС, замразяване членството и гласа на България, или направо интервенция от страна на НАТО или САЩ. Изцяло същият рефлекс, който евразийците ни имат за търсене на чужда интервенция спрямо България, можем да срещнем и у новите, по-автентични леви – прогресивните про-западняци.

Тъкмо поради описаното по-горе е толкова важно за нас, като народ, да започнем да разглеждаме 9-ти септември и с аспекта на вътрешно предателство, а не само външна окупация. Да посочваме родните предатели тогава като равни участници в това престъпление, а не само Червената армия или Сталин. Предатели, които впрочем не са дори само и единствено комунисти, а и немалко най-обикновени политически опортюнисти и кариеристи без марксистка идеология. Същите, които в името на политическото си издигане днес изпращат например молби за санкциониране на България в международни организации.

Примерите, както виждате, са безброй за това, че нищо не се е променило от 44-та насам. Все така многобройни са хората, които биха докарали всякакво зло на България, ако това би означавало усъществяване на политическите им цели или амбиции. Причината толкова много от тях да го правят и заявяват открито е тъкмо това, че не обръщаме внимание на този феномен и порок. Че всяка година говорим открито за чуждата окупация, за Червената армия и за агресията на СССР, но не и за това колко и какви хора от собствения ни народ участват дейно в този процес. Още по-малко пък говорим за това колко и какви хора днес биха участвали в същото. Може би е време да започнем.

Ключови думи

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама