Датата 10 ноември 1989 г. сложи край на една епоха и постави началото на друга. С отстраняването на Тодор Живков от власт се вдига завесата на комунизма в България и води до мечтаните от мнозина демократични промени. В поредица от интервюта ТОПНОВИНИ потърси отговори на въпроси за събитията преди 30 години и последвалите процеси в нашата държава и общество. Представяме ви разговора с журналиста и публицист Велислава Дърева.
Г-жо Дърева, какво се случи на 10-и ноември 1989 и как то беляза развитието на България през изминалите 30 години?
Употребявате думата „случи”, т.е. – случва се нещо, което не зависи от нас, понякога въпреки нас. Ето Ви един каламбур – в България нищо не става, но всичко се случва, всяко чудо е за три дни, поради което „чудесата” продължават 30 години… И още един каламбур – в България всички искат „нещо да се случи”, но всеки го е страх „да не стане нещо”… Някои наричат 10 ноември революция, други – контрареволюция. По-точната дума е трансформация – преминаване на една подредба на обществото в друга. 10 ноември не е случка, не е случайност, а елемент от рухването на системата в Източна Европа. Началото постави перестройката в СССР, последва ефектът на доминото. 10 ноември е началото на фундаментална промяна на обществено-политическата система, белязана от авторитарното управление на Тодор Живков. 10 ноември носеше всички шансове за демократична промяна, но тези шансове, заедно с надеждите на хората, бяха пропилени най-безотговорно.
Къде бяхте, когато чухте новината, че Тодор Живков подава оставка?
Беше петък. Ръмеше ситен дъждец. Рано сутринта пристигнах от Пловдив в дома на д-р Желю Желев, аз там си живеех на един диван, в кухнята - двама души от нашия Клуб за подкрепа на гласността и преустройството чакат предаването на Свободна Европа, Желю отишъл за хляб. Ние знаехме за писмото на Петър Младенов до Политбюро, с което искаше оставката на Живков. Знаехме и за писмото на Станко Тодоров още от лятото, с което си подава оставката от Политбюро, защото бяха изключили от БКП неговата съпруга Соня Бакиш заради Русенския комитет. И мислехме, че на пленума Живков ще се разправи с реформаторите в БКП. И по едно време Желю връхлита с разгърдена канадка, не купил хляб и от вратата вика „Тодор Живков падна!”. А ние - „Стига си се майтапил!”. После ние толкова високо извикахме „Тодор Живков падна!”, че баба Танче (майката на Марушка, съпругата на Желю), която не дочуваше, се появи на вратата на кухнята и попита – забележителен въпрос! – „Тъй ли? И много ли се е ударил?”… Хукнахме към социологическото мазе, сиреч Института по социология и виждаме Стефан Продев, и викаме „Стефане! Тодор Живков падна!”, а той приседна на един парапет и каза „Абе, казвайте ги по-бавно тия работи!”. После се събрахме в "Яйцето" и там настана щура еуфория.
Настъпи ли всъщност „строителство“ на ново общество след 10-и ноември? Ако да, какво построихме?
След 10 ноември имаме „знаци по пътя”. Първо – мирният преход. В България не се проля капка кръв, за разлика от Румъния, примерно. Трябва да свалим шапка на реформаторите от БКП и на първото ръководство на СДС. Напомням 14 декември 1989 г. – БКП държеше цялата власт, армията и милицията; СДС държеше площадите, гражданите. Представете си какво щеше да стане, ако някой беше хвърлил тези две сили една срещу друга. По-късно разни окъснели смелчаци се тюхкаха, че в България не се е проляла кръв, та „всичко да се реши веднъж и завинаги”, щото си мислеха за кръвта на някакви хора, незначителни според тях. Но тогава, а и после, здравият политически разум не допусна такова развитие. Второ – новата Конституция, срещу която току ръмжат разни безхаберници без да са я прочели. България първа измежду всички страни от Източна Европа прие нова, демократична Конституция и това пак е заслуга на здравия разум на депутатите от ВНС, с изключение на 39-те депутати от СДС, които протестираха срещу Конституцията, лежейки живописно върху жълтите павета. А Блага Димитрова, вицепрезидент, моля Ви, написа проклятието „Да изсъхне ръката на всеки, който подпише конституцията!”… Трето, четвърто, пето и десето изглеждат така: българските десни, насърчавани от своите външни ментори, върнаха страната във времената на дивашкия капитализъм, последва ликвидация на всичко, каквото се сетите: селско стопанство, индустрия, енергетика, отбрана, образование, наука, здравеопазване, и главно – ликвидация на държавността и суверенитета. България днес е подмандатна територия предназначена за разграбване и обезлюдяване, ние живеем в някакъв спомен за държава, която не съществува, държава, чиито институции са просто декор. И да не пропусна нещо изключително - българските десни инспирираха, финансираха и насърчаваха разкола в БПЦ, но се провалиха; провалиха се и в битка с кирилицата – ако помните, имаше цяла кампания да заменим кирилицата с латиницата, че да се европеизираме! Но непрекъснато и неизменно подменят българската история и памет – обявиха св.св. Кирил и Методий за „византийски шпиони”, Априлското въстание за „селска свада”, Баташкото клане за мит, турското робство за присъствие, благоденствие и метафора, Ботев и Левски за „кървави икони” и „момчета с девиантно поведение, които при други обстоятелства щяха да станат престъпници”, Русия за поробител, антифашистите за шайка неграмотни бандюги… Защото най-лесно се управлява безграмотен и безпаметен народ, превърнат в овца.
Каква цена платиха осмелилите се да излязат на улицата и да настояват за демокрация? Останаха ли излъгани?
Много преди 10 ноември направихме Русенския комитет, Клуба "Екогласност"; противопоставихме се на „възродителния процес” и „голямата екскурзия”, преживяхме обиски, арести, разпити, уволнения, подир нас непрекъснато слухтяха и душеха… Не се правим на герои, за разлика от единайстоноемврийците, които изскочиха иззад храстите на времето. Не бяхме повече от 120-150 души според списъците на ДС. Преди 10 ноември е 3 ноември – първата мирна демонстрация след 45 години. Боже, каква емоция беше! Бяхме не повече от 2 000 души, обаче според окъснели мемоаристи трябва да сме били най-малко 2 милиона… Истината е, че никой от нас не си е представял такова развитие. Знаете ли какви бяха нашите искания? Свобода на словото и да няма цензура. Толкоз. Няма ЕС, няма НАТО, никаква мисъл за капитализъм и подмяна на историята. А в първата програма на СДС е записано, че НАТО и Варшавският договор трябва да се разпуснат едновременно…
Къде е мястото на малка България в революцията през 89-та? Спечелиха ли повече други страни от социалистическия блок? (Полша, Румъния, Унгария, Чехия, Словакия).
България съвсем не е малка. Тя е средноевропейска държава по територия и население. Тази мантра – „малка България”, от която нищо не зависи и трябва да слушка и да се подчинява, беше насадена от десницата. Когато казваш, че от теб нищо не зависи, ще зависи от някой друг; когато повтаряш, че си малък, ще бъдеш жалък. Това е днес България.
Като че ли у част от българите има носталгия по социалистическото време? Допускали ли сте, че ще станем свидетели и на това- 30 години след падането на режима?
Носталгията е напълно закономерна. Това е носталгия по държавността, по достолепието на българската държава, по сигурността на всеки отделен човек, по социалната политика, по гарантираната възможност да си изучиш децата, да се лекуваш. Тази носталгия показва едно – че всичко това го няма. И колкото повече го няма, толкова повече ще расте носталгията. Социологическите изследвания са показателни – хората разбират свободата като илюзорна, като несвобода и са готови да заменят тази несвобода със силната ръка, чиято и да е ръката. Може да е на един мутроид, облъхнат от престъпния чар на подземния свят, който управлява вече 10 години и българският народ търпи този позор!
Кои социалистически навици в държавното управление не са „умрели“ и до днес?
Не са навици, а пороци. И най-големият измежду тях е възраждането на тоталитаризма, на авторитарното управление, олицетворено от спомената мутра.
Демократично, но неравно ли стана българското общество? Или прикриваните преди неравенства вече просто са видими?
Не мисля, че можем да говорим за демокрация. А неравенствата са повече от очевидни. Близо 80% от българите преживяват с 250-300, максимум 400 лева – това са джобните на властелините на държавата. Работиш на две и на три места, за да получиш половината от това, което би трябвало да получиш само от едно работно място. Това го знам, преживявала съм го неведнъж. Аз съм човек, уволняван 13 пъти – 5 пъти преди 10 ноември и 8 пъти след това. Знам какво е 13 пъти да ти сринат живота до основи и да започнеш от нулата. Който не знае, да не ми философства.
Приключи ли Преходът за България след приемането ни в НАТО и ЕС?
Преходът все свършва и все продължава. Влизането в ЕС и НАТО няма нищо общо с приключването на някакъв преход. Всевъзможни говорители на олигархията току ни обясняват как преходът бил свършил, понеже вече са се награбили. Ще ви припомня Мечо Пух. Мечо, Прасчо и магаренцето Йори тръгват на експедиция (Мечо Пух казва екседиция) към Северния полюс. Носят провизии. И когато провизиите свършват, пък са и уморени, Пух написва на една табелка „Северен полюс, Пух го откри”, и боцва табелката край рекичката. Ей така, щото изплюскаха провизиите, пък се и умориха, боцнаха една табелка „Преходът свърши!”. Преходът ще свърши тогава, когато българите поискат осъзнато да си върнат държавата.
Как оценявате ролята на медиите в годините след 89-та и днес? Колко свободно е словото?
За мен няма особена разлика „преди” и „след”. Няма свобода на словото. Има свобода на парите, които могат да си купят вестници, списания, радиа и телевизии, барабар с журналистите. Ние си въобразяваме, че сме четвъртата власт. Ха-ха! Има една пета власт и тя се състои от политика, пари, престъпност и „правосъдие”. И тази пета власт похити държавата. Иначе – свободата на словото е в човека. Или я имаш, или я нямаш. Никой няма да ти я поднесе на тепсия. За свободата се воюва всеки ден. С всяко изречение. С всяка дума. Никоя власт не понася свободния човек, още по-малко – свободния журналист. Йосиф Хербст казва: „Едно правителство може да бъде пожертвано заради една държава. Но никоя държава не може да бъде пожертвана заради едно правителство”. И още -„Безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, пиши го журналистически евнух”. Всяка власт иска журналистите да бъдат евнуси, пазачи на харема на султана. Преди цензурата беше ясна – като сгазиш лехата с партийния лук и ти откинват главичката. Сега цензурата е многопластова – тя бива партийна, политическа, икономическа, финансова и прочее. Има журналисти, които стоят зад всяка дума с живота си. Но има „журналисти”, които са просто наемници, обслужващ персонал, лакеи, кокотки и кокетки, които се въргалят в постелята на властта и парите, и още несресани, списват гневен текст в защита на свободното слово.
Ако 20-годишен младеж Ви попита какво е Прехода, как бихте отговорили?
Зависи. Има 20-годишни, на които им е присадена фалшива памет и те са абсолютно убедени, че преди 10 ноември са ни разстрелвали по улиците, че сме газели по трупове и сме преминавали през телени мрежи, за да стигнем до училище. Тяхното незнание е тяхното убеждение. Но има 20-годишни, които четат и мислят. Има 20-годишни, които са просто неграмотни в прекия смисъл на думата. Но има 20-годишни със светли глави. Има 20-годишни, които не знаят откъде идват и накъде отиват, и не ги интересува. Но има 20-годишни, които искрено се вълнуват за съдбата на България. Не обичам обобщенията и поставянето под общ знаменател. Няма „обобщен човек”. Има личности. Зависи с кого разговаряш. А Преходът не е прехождане от едно място на друго.
Още по темата:
Добави коментар