Поглеждайки към предстоящите избори, анализатори и социолози се опитват да прогнозират политическото представителство, и оттам евентуалните комбинации за следващо управленско мнозинство. Това без съмнение, макар и трудно, е полезно усилие. Естествено за всички ни е важно кой и как ще ни управлява следващите четири или по-малко години.
Това, което убягва на интелектуалното усилие е вписването на моментната картина към глобалните тенденции. Важността на последните надхвърля с няколко порядъка един или дори поредица от управленски мандати.
Опитът все още да мислим в разломите ляво-дясно и про-руско-про-европейско са удобни, като вече наложили се матрици и лесни като широко възприети етикети. Но колкото удобни и лесни са те, толкова са неверни и безполезни. Парадигмата, обяснявала света през цялата втора половина на ХХ век, все по-рядко е в състояние да обясни ставащото в началото на нашия век. Затова се нуждаем от ново интелектуално усилие за формиране на нова парадигма, описваща по-точно днешните реалности.
Идеологическото противопоставяне от времето на Студената война е изцяло в полето на историята. То беше потиснало други важни различия, които все повече излизат на повърхността на политическите (а и на геополитическите) разломи – културните различия, а за нашата цивилизация и по линията консерватизъм – либерализъм. Именно тези два разлома могат да са в основата на новата парадигма.
Описанието й само по себе си е сериозна тема, която ще си позволя да оформя в следващо есе. Тук ще се опитам да разгледам отражението на тези нови разломи върху българския политически живот в рамките на задаващите се избори.
Обект на анализ ще са основните партии, които ще са част или имат шанс да бъдат в следващия парламент.
Естествено е да се започне с ГЕРБ – партия, печелила всички (без едни) избори през последните дванадесет години и със сериозна претенция за поредна победа. Само по себе си това вече е феномен за българския политически живот в последните 150 години. Обяснения от рода на перфектната партийна изборна машина, огромен финансов ресурс, технология и прочее сигурно имат своята почва, но са крайно повърхностни за постигнатите резултати. ГЕРБ, и по-точно лидерът й Борисов, изгради партията си на инерцията от разбития двуполюсен модел, постигнат от управлението на Сакскобургготски и затвърден от управлението на Тройната коалиция. Тези две управления предложиха по-скоро либерален политически модел, който до голяма степен обезличи идеологическите основи на БСП и СДС. Модел, който копираше изцяло западните либерални политики, без да отчита културните различия на българската ортодоксална и западната католико-протестантска традиции. Това беше и основната причина НДСВ и линията на Станишев в БСП да изчезнат. Улавяйки вълната на разбития двуполюсен модел, Борисов интуитивно се позиционира в „центъра“, като единственото ясно за това място е, че не попада в разлома ляво-дясно. Но за разлика от предшествениците си не копира западен модел на поведение, а напротив типичен и харесван за масовия българин. Той говори на езика, на който си говорят в кръчмата, (не)последователен е в рамките на приетото в културата ни лицемерие, религиозен в комбинация със суеверен, точно както редуващите църква и гледачка българи. Тоест той е напипал онази културна ниша, която векове наред е вплитана в българското ДНК. Затова и толкова дълго беше харесван, а сега когато вече не е, сериозна част от българите го предпочитат, защото, макар изхабен от дългото управление, го разпознават като част от своята култура, като „свой“. Оприличаването му с диктатора Живков има известно основание в частта си „човек от народа“, но се различава по факта, че печели избори в съвсем различни условия. Ако това сравнение е обидно за някаква част от, да я наречем градската интелигенция, това изобщо не е вярно за много хора, които още си спомнят „добрите години при Тато“.
И така, при ГЕРБ отсъства идеология и макар теоретично да е възможно, е малко вероятно това да се промени. Не е ясно също така, дали някой, освен лидерът Борисов, е в състояние да свири така умело на вплетените в културата ни струни. Ако това остане непроменено, изглежда успешният живот на ГЕРБ ще е функция само на Борисов.
БСП е постоянна величина в политиката на България, и както се очертава постоянната втора величина (поне засега). Тя е единствената влиятелна партия у нас с над 100-годишни корени. От една страна това я прави много стабилна, но от друга трудно адаптивна. Това си пролича много ясно при опита на Станишев да я преведе отвъд ХХ век, към естествената й идеологическа ниша на европейски либерализъм. Въпреки относително успешното управление на правителството му, партията не възприе този курс, а след избора на Нинова зави в една от най-ретроградните възможни посоки. Всъщност Нинова усети, че консерватизмът има сериозен потенциал, но пропусна факта, че няма допирна точка с лявото, още по-малко със социализма. Консерватизмът е патриотичен и се сблъсква с проруските тежнения на БСП. Консерватизмът защитава частната инициатива и собственост, генетично чужди на всяка левица. Консерватизмът е християнски, в противовес на марксисткия атеизъм. Провалът на Станишев да изведе БСП на либерална позиция и фарсовият опит на Нинова да направи партията консервативна доведоха до идеологическо замръзване на левицата в някаква пародийна форма на късния ХХ век.
В културното представителство ситуацията изглежда по-добре за БСП. Сиромахомилството и русофилството имат своите корени в българското културно ДНК и социалистите го експлоатират успешно. Ако приемем, че това е достатъчно за запазване на твърдата подкрепа, то е твърде малко за отваряне и разширяване към мека периферия. Нещо повече, дихотомията „червени баби-червени мобифони“ от 90-те години на миналия век осветява постоянно лицемерието на „загрижеността към бедните и онеправданите“. Това подкопава из основи стълба на сиромахомилството. Що се отнася до русофилството, лавирането в международната политика на Борисов обезсилва до голяма степен и тази опора на БСП.
Консервативният път пред БСП е невъзможен, либералният (поне засега) напълно отречен. Културното представителство е крайно ограничено и нестабилно. Запазването на тенденцията предвещава мъчителен процес на агонизиращо изчезване на столетницата.
„Има такъв народ“ на Слави Трифонов е поредната шоу- бизнес- менска формация. Започвайки от Жорж Ганчев и преминавайки през „Гергьовден“, Яне Янев, Бареков, Марешки, идваме до поредната реинкарнация на този модел. Доколко това ще е успешен опит не зависи особено от представянето на предстоящите избори. Някакъв лакмус може да е поведението след тях. Обикновено подобни формации се подкрепят еднократно, или поне не устойчиво, от желаещите наказателен вот, не срещу конкретна партия, а срещу системата изобщо, от хейтъри и от аутсайдери. Такива гласоподаватели вероятно ще има винаги и това може да се разглежда, не просто като част от нашата култура, а като естествено състояние на част от всяко недостатъчно узряло демократично общество. Тези гласоподаватели са аморфна маса, лишена от обединяваща идеология или интерес, което ги прави непостоянни, разпиляващи се и флуктуиращи. Поради тази причина дългосрочни анализи за подобни формации не изглеждат особено наложителни. Явлението ще съществува значително по-дълго от която и да е политическа формация, която моментно го представлява.
Следва продължение за ДПС, „Демократична България“, ВМРО, „Републиканци за България“…
Добави коментар