Людмил Георгиев: Давам шанс на зрителя да участва в разгадаването

В галерия „Капана“ вече можете да видите първата самостоятелна изложба на художника Людмил Георгиев в „града под тепетата“. Разговаряме с него за намирането на собствен стил и важността на сравнението с другите, за родната художествена действителност и изкуството като мисия.

Известен сте в арт средите като един от най-големите експериментатори, а творбите Ви се смятат за истински уникати. Тежи ли това определение? И какво всъщност означава то за Вас като творец?

Това е просто определение, етикет. Не мога да кажа кой ми го е „лепнал“. Мисля, че не може да вървя само с този етикет. В графиката има много място за експериментиране, за опитване. Там се борави с материали, които могат да бъдат „наранявани“ и отпечатвани по най-различен начин. Оттам идва усещането за експеримент. В творческия ми път има няколко случая, в които съм екпериментирал с материалите - като автомобилно стъкло. Сега работя върху ПВЦ, а преди върху цинкови плочи. Материалът няма значение – той трябва да бъде „нараняван“, мачкан и да не се жали до постигане на целите и художествената стойност, която сме заложили.

В пловдивската галерия „Капана“ ценителите на графичното изкуство могат да видят изложбата Ви „Вместо автопортрет“. Вече три десетилетия графиката е вашето поле за общуване с другите. Какво ще намерим за себе си с прекрачването на прага на галерията?

Събитието в галерия „Капана“ вече се състоя. Очаквам оценките и реакциите. Какво ще види зрителят, прекрачвайки прага – всеки според подготовката си за среща с графичното изкуство ще разчете различни неща и ще стигне до различни пластове. Най-вероятно ще има диференциация на публиката. С моите полуабстрактни неща, изпълнени с нематериалност, винаги давам шанс на зрителя да участва в разгадаването, в наслаждаването и в съзерцаването. Да вземе участие в работата.

Повечето творби от експозицията създавате през изминалата година. Време на изпитания, на преосмисляне и ценни уроци. Разбрахме ли обаче като човеци кое е наистина ценното и без какво не можем? Как това личи в изкуството Ви?

Случилото се разбрахме и като човеци, и като нечовеци. Не бяхме подготвени за голямото притеснение, за големия страх. Ако се абстрахираме от това вирусно нападение, мога да кажа, че художниците постоянно сме в някаква карантина. Работим от сутрин до вечер в ателиетата си. Сегашното положение не ни е подействало толкова зле на психиката. Не е толкова стресиращо, защото си имаме остров, място, убежище, където можем освен да се скрием и да работим. Осъзнахме обаче, че без общуване не може. Колкото и да ни плашат и да е тежко положението, се оказа, че може да не ходим на ресторант, но не можем да се лишим от общуването, от това, което най-добре можем и в което се изявяваме.

Известно е, че започвате да гравирате върху автомобилно стъкло. Експеримент, който идва със своя ефект. Какви техники използвате този път?

В изложбата има 47 графични листа, широкоформатни, с доста сериозни габарити за познатите размери. Притежавам голяма преса, което ми позволява да правя мащабни размери. В повечето използвам микс от високия и дълбокия печат. Материалите са пластмасови плоскости, ПВЦ и ненужни метални елементи. Работя върху корк и материали с различна структура, които дават различна фактура. Всяка фактура има свойства и излъчване. Дори да няма нищо конкретно, да няма натура в нещата ми, фактурите на материалите имат някакъв език, който също нещо говори. Въпрос на подготвеност.

Разкажете ни за пътя, който извървяхте, за да стигнете до графиката. Лесно ли се намира собственият стил?

Стилът не е като книга от рафта в библиотеката, за която само трябва да се пресегнеш и да я вземеш. Стилът се изгражда. Мога да кажа, че моят път не беше лек. Не съм академик и ми бе необходимо много, много време, за да се обуча, да се образовам и да овладея занаята. Занаятът се краде, аз много кражби съм извършил, за да го овладея. Вече имам самочувствието, че мога и аз да давам, и аз да уча. Баба ми казваше: акъл, сол и пари само при поискване. Имам готовността и аз да допринеса към графичните техники, които само служат. Стилът става, когато си много откровен, когато си се изчистил от взаимки и преписвания, от харесвания. Когато си откровен и всичко излиза от теб като нещо, което си заслужава да бъде сътворено. Графиката, за разлика от всички други жанрове в изобразителното изкуство, първо трябва да я видиш готова в главата си. След това да извършиш едни технологични процеси, които да те доведат до резултата.

Всеки търси уникалността, но до колко е важно сравнението с другите по този път?

Всеки човек е сам по себе си уникален. Особено артистите сме особено „племе“. Егото ни е малко повече от това на нормалните хора. Егото на твореца го подтиква да има състезателен характер. А дали е уникален, той не може да определи. Всичко е толкова субективно и нещата се гледат от толкова близо. Понякога артистите не виждат повече от носовете си. Оценката за уникалността най-добре може да се чуе от зрителите. От това, което художниците закачат на стената.

За изкуството се казват много неща, да се спрем на това, че е мисия. Създавате галерията „Графикарт“ и организирате конкурс за млади графици. Как оценявате родната художествена действителност от тази Ви роля?

Аз не съм галерист, просто притежавам галерия, в която има галерист. Но вече се изживявам като човек, който има мисия и задължение да образова, да обучава, да показва, да разяснява. Графиката не е много понятна. Трябва да се знае, че графиката е само това, което се отпечатва – нищо друго. Елементарните разяснения са нужни на хората, за да ходят на изложба и да гледат с по-голямо разбиране. Когато необразован в това отношение човек отиде 10 пъти на изложба, на 11-ия вече ще знае какво иска, как го иска, какво гледа и защо го гледа. Убеден съм, че на 11-ия път ще има мнение.

Ето и ние с галериста Пламен Петров имаме мисия. Но системата на художествения живот в България е много комплицирана тема. Мога да кажа с две думи – сложна е. Животът на артиста е сложен, а грижите са никакви. Системата е всеки да се спасява по единично. За това ни таксуват за най-непотребните маргинали. Напоследък хората нямат нужда от художник. Навремето имаше такива нужди, защото идеологически се борехме с нагледни агитации чрез визуалното изкуство - пак нещо вършехме. Надявам се и сега да се търси нарисуваното с ръка. Също както в модата през 10 години се връщат стиловете и вкусовете. Така е във всяка сфера, в която има повтаряемост, цикличност. Предполагам, че когато хората се наситят на тази многоцветност, на тази дигиталност, на тази възможност с едно кликване да видиш милион изображения, ще дойде времето, което ще ценят ръчно изработеното и в изобразителното изкуство.