Във времена на кризи и пандемия представите ни за добро и зло, любов и омраза, свобода и зависимост са все по-размити. Мария Лалева обаче надскача времето и пространството с книгите си и ни казва, че всъщност не е нужно да чертаем граници, а да отворим душите си, за да разчетем правилно знаците на съдбата. Двата ѝ романа „Живот в скалите“ и „Пасиансът на архангелите“ се появиха в точния момент и подействаха като глътка въздух, пристан и себепознание за редица любители на литературата. Като стаи с болезнени огледала, те ни показват чрез чуждите истории болките на днешния ден. Карат ни да се замислим, да обърнем душата си с хастара навън и да потърсим отговорите на отдавна потискани въпроси. А изящният ѝ почерк отрежда съвсем заслужено челно място на книгите ѝ в класациите за продажби на художествена литература в България.
В Деня на любовта Мария Лалева ни разкрива в дълбочина замисъла за написването на двата ѝ романа. Споделя и за любовта, която е движеща сила за нейното перо. Говорим си още за религия и мистика, човешки взаимоотношения и съдбоносни решения, както и за така дългоочаквания филм по „Живот в скалите“.
Мария Лалева във "Важното за теб": Читателят е последната инстанция на това как си чул думите
Във Вашите два успешни романа - „Живот в скалите“ и „Пасиансът на архангелите“, морето заема особено място в сърцата на героите. А в едно интервю Вие самата споделяте, че именно там пишете книгите си. Морето ли е Вашият пристан и вдъхновение?
Морето ми е дом. Водата е стихия, чиято енергия лекува и зарежда, пречистващо е да живееш на брега. Особено през зимата. Тази пустота и морският хоризонт създават у малкия човек усещане за връзка с голямото „цяло“. Затова пиша точно там. То е като съзаклятие между мен и морето. Имаме си наш алгоритъм на общуване- без думи, в пълна тишина, която всъщност съдържа всички думи. Морето е щедро, то умее да дарява свобода, стига да си я пожелал с душата си. Там съм един истински отшелник, загърбил шума и суетата на социума. И се чувствам много цяла.
Господ и изцелението на душите са силно застъпени в романите Ви. Баба Настасия и Юстина обаче са едновременно вярващи, но не съвсем религиозни. Те притежават и мистични способности, които Библията не признава. В какво вярвате Вие? И може ли врачуването да си взаимодейства и да съществува едновременно с вярата в Бог?
Още през 19-ти век братя Гонкур са казали: „Ако наистина съществува някакъв бог, атеизмът сигурно му се струва по-малко оскърбителен, отколкото религията“. Разбира се, че ако поставяме знак за равенство между религия и вяра, съвсем естествено е да отговорим, че е невъзможно да се съвместят църковните догми с паранормалните способности на някои хора. Но науката днес не просто признава, а и изучава най-отговорно и задълбочено тези „мистични“ човешки способности, надскачащи обикновения разум. Ако се осмелим осъзнато да разграничим вярата в Бог, Вселена, енергии и вселенски разум от религиозната институция и нейните канони, тогава „врачуването“ и мистиката ще добият съвсем друг смисъл. И дори не бихме употребили думата „врачуване“. От зората на човечеството социалното, културното и научното съзряване на обществата вървят от древноегипетските жреци, през Делфийския оракул и Орфическите мистерии до по-близките- Нострадамус, Распутин, Блаватска, Едгар Кейси, Тесла. Човекът е орисан да живее на ръба между логиката на разума и интуицията на подсъзнанието си. И все повече хора започват да разширяват своите представи за света и себе си, да разчупват стереотипите и вменените им модели и да поглеждат към небето и в огледалото с по-любопитни очи. Затова и баба Настасия, и Юстина приковават вниманието. И двете героини са надрасли категориите на религията и вървят по собствен път към вярата. И двете притежават способности, надхвърлящи нормалните човешки качества. Съвсем нарочно исках тези две толкова различни от общата маса жени да оформят фона и енергията на „Живот в скалите“ и на „Пасиансът на архангелите“. Това задава друг ракурс на погледа към битието, по-голяма дълбочина на вникване в проблемите и по-далечен хоризонт за мисълта. С риск думата „бог“ да натежи в текстовете или думите ми да останат неразбрани за рационално настроените и прагматично ориентирани читатели, вътрешното ми усещане ме водеше към точно това звучене на книгите. Хората са уморени от темите за обществените, идейните и моралните конфликти, от „скелетите в гардероба“ на миналото. Хората имат нужда да повярват, че техният живот, както и те самите са важни, че въпреки горчивото минало и трудното настояще, светът е създаден с идеята да бъде красив, а човекът- силен и добър. Хората имат нужда някой да им разкаже света като приказка и да ги убеди да повярват в нея. Баба Настасия и Юстина донякъде успяват да разказват света, Бога, човека и живота достатъчно красиво. Аз бях първата, която им повярва.
Самотата като избор и лек за душата, любовта към себе си, преди към другите, също вълнуват книгите Ви. Защо, според Вас, ни е толкова трудно да достигнем до този вътрешен мир и „самоубийствено се тровим с чувството за вина“?
Ние, човеците, сме социални същества, продукт на матрица, която съществува изцяло положена върху основите на строга материална логика, на железни и трудно подлежащи на ревизия „ценности“ векове наред. Обществото ни е сбор от непознаващи нито себе си, нито другия, нито истината за света индивидуалности, на които им се налага да живеят един с друг. Много често в смазващо духовно невежество. Изградили сме толкова шумен свят, подчинен на непрекъснато действие, че едва ли не се чувстваме виновни, ако направим пауза и се изключим от общия ритъм, от общия ред, от общите правила и норми. Създали сме свят, който сякаш нарочно ни пази от акта на себепознанието. За да счупиш тази верига се изисква голям вътрешен заряд и висока степен на вътрешен стремеж да смениш парадигмата, погледа, въпросите. Изисква се бунт срещу правилата, налага се да оспориш „авторитетите“. И най-вече е нужно да се потопиш в самота и тишина, за да се запознаеш със своето аз, поемайки риска да не харесаш това, което ще видиш. Вътрешният мир е онова равновесие, което настъпва след мига, в който сме приели себе си честно. Това е дълъг път, по който външният свят и егото поставят препятствие след препятствие чрез вина и упреци, чрез назидателно размахване на пръст към осмелилия се да търси различни отговори от вече разпоредените „правилни отговори“ от системата. Въпросите на самотата плашат статуквото и илюзорния уют на зоните ни на комфорт, но са единственият път към себепознанието.
„Когато счупиш някого, започни да събираш себе си…“ Из „Пасиансът на архангелите“
В едно свое интервю Вие казвате, че „Пасиансът на архангелите“ е бил планиран да се казва „Песове“. Какво Ви накара да смените в последния момент заглавието му?
Смисълът и звученето на книгата много се промениха в процеса на изграждане на сюжета и образите. Първоначалният замисъл беше цялата история да бъде разказана през очите на бездомния пес, но впоследствие всичко се промени. Юстина нахлу с тестето карти и превзе голяма част от територията, преобърна изцяло разказа и започна да реди своя странен пасианс. Героинята сама си поиска заглавието. Моята задача беше да го „чуя“.
Едва в края на романа в ролята на разказвач влиза едно породисто куче, превърнало се в уличен пес. Защо така неочаквано за читателите решавате да покажете пълната картина на финала на книгата именно през неговите очи?
Заради липсата му на реч. Мълчаливият наблюдател е най-пълнокръвният и красноречив разказвач. Бяха ми нужни точно очите на израсналия на улицата бездомен пес, лишен от ласка, милост, съвест и човешки морал, за да доразкаже историята без излишните сантименти на човека, без склонността му да драматизира и да се опитва да предопределя финала чрез моделите в главата си. Имах потребност от същество, което да разкаже човека не пречупен през човешкия ум и чувствителност, а безпощадно и максимално честно. Кора се оказа прекрасен разказвач и още по-прекрасна метафора в романа.
Приличаме ли си ние хората с кучетата и ако да - по какво?
И човеците, и кучетата, и изобщо всичко, което ни заобикаля и изпълва, носи свой шифър, свой собствен код, своя категорична индивидуалност, но дълбоко вярвам, че всичко това има единен вечен източник. Това е общото и неизменното в творението - първопричината да го има този свят във вида, в който ние наивно вярваме, че познаваме.
Вие пишете, че ние, хората, имаме ангели в човешки образи в реалния живот, които ни насочват в правилния път. Разпознавали ли сте Вашите ангели в човешки образи и кои са те?
Както казва мъдрият Демир в „Живот в скалите“: „Когато нещо писано се случва, светът сякаш притихва. Не защото ще се разтворят небесата и ще последва чудо свише, а защото такива мигове са обикновени, прости, ненатрапчиви, незабележими. И трябва да е тихо, за да не ги подминем. Играе си Бог с нас... И ни изпитва дали сме вгледани внимателно в живота, за да видим, че в него се случват само чудеса. И че той е изпратил при нас само ангели.“
Трябваше ми много време, за да разбера, че „ангелите“ понякога удобно се настаняват в кожата на най-свирепия ни враг или на най-неочаквания предател и съвсем не им е запазена ролята на най-близките ни и обичани същества или на внезапно появилия се спасител. Ако успеем да напуснем религиозните клишета и образите от литературата и киното, навярно ще установим, че ангелите са онези същества по пътя ни, които са моторите на нашата промяна. Без значение дали срещата ни с тях е великолепна и радостна или болезнена и травмираща.
Вашите герои често изповядват душите си, чрез тях и читателите търсят истината за себе си. Вие какво открихте за себе си, след написването на тези два романа?
Че всяка стъпка по човешкия ни път е благословия, която сами си даваме, но невинаги го осъзнаваме. Разбрах, че благодарността е висшата проява на благородството на човешкия дух. Разбрах, че всяка рана, болка, триумф и радост имат смисъл, точна последователност и са неизменен закон, следствие, но не и наказание, възмездие, проклятие или награда. Убедих се, че смирението е голямата крачка в общуването със света, вселената и другите. И че пътищата на всички ни много си приличат, но ние ги гледаме с различни очи и затова ни се струват толкова различни. След тези две книги живея с още по-голямата вяра, че най-важното е да даваш любов, да изпитваш любов, да бъдеш любов, да живееш с убедеността, че съществува равновесие във всяко взаимоотношение и ако то бъде нарушено, съдбата непременно ще се погрижи да го възстанови. По всички възможни начини.
Вие пишете сценарий на „Живот в скалите“, ще видим ли скоро първия Ви роман на големия екран или на театралната сцена? А „Пасиансът на архангелите“?
Засега съм започнала работа само по „Живот в скалите“, но преди месец се появи много неочаквана идея за това как да преработя историята и кои конфликти да развия и да изведа на преден план. Коренно различен подход от първоначалната версия. Не бързам, чакам сцените сами да ме повикат. Научих се да слушам героите и да ги изчаквам да ми се покажат.
Казват, че първата книга е като първата любов. Но Вие вече имате и втори роман, който се радва на немалък успех. Работите ли в момента по нещо ново?
Все още не. Книгите имат нужда от време, от свобода и въздух. Те трябва да поемат първата си глътка, да проходят, да проговорят. Като дете. Книгата си има път и аз като автор съм длъжна да проявя уважение към нея, не да я заливам и спъвам със следващи думи, още непроходила. Добре е да остана зад кулисите известно време, за да може енергията на творбата да работи сама. Сега ми е време да помълча и да бъда зрител. Нека романът извърви пътя си към читателя сам, да се опознаят един друг, да се усетят. Моята тишина сега му е нужна.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар