Докато Мария Бакалова крачи гордо по алеите на Холивуд, българското кино все още е в проходилка. Но има надежда. Макар и сега да сме далеч - като един себеуважаващ се тунел, дори и най-мрачният има край. Стига да ходиш достатъчно. А от скоростта на крачене зависи колко бързо ще го стигнем.
Не съм известен кинокритик, а обикновен зрител, но смея да твърдя, че само през първата половина на тази година излязоха поне две родни заглавия, които ни изстрелват напред по пътя. Става дума за „В сърцето на машината“ и „Борсови играчи“. Останах наистина приятно изненадана и от двете ленти.
„В сърцето на машината“ показва, че дори и в нечовешки условия човек може да запази човешкото в себе си – една истина, която културата има мисията да ни припомня през определен период от време, защото по някой път е лесно да я забравим. Ако трябва да му търсим литературен еквивалент, това безспорно би било стихотворението „Песен за човека“ на Вапцаров. Там младата дама казва: „Аз мразя човека. Не струва той вашта защита“. И текстът продължава: „Но във затвора попаднал на хора и станал човек. Не зная с каква е закваса заквасен, не зная и как е замесен, но своята участ от книга по-ясна му станала с някаква песен“. Във филма символът е един бял гълъб и това как спасението на едно живо същество се оказва по-силно чувство от чувството за самосъхраниение. Това издига в култ човека, който въпреки всичко, някъде в себе си носи любовта и състраданието. И те могат да бъдат отключени по най-невероятен начин и на най-невероятни места.
„Борсови играчи“ е съвсем нов в киносалоните и макар че си личи, че е силно повлиян от холивудската класика „Вълкът от Уолстрийт“, е направен изключително приятно и мога с удоволствие да твърдя, че е глътка свеж въздух в родните салони. Филмът дава любопитен поглед върху хората у нас, които са нагазили в блатото на сериозните пари. Ама наистина сериозните. За онези български мъже, които са готови да спечелят света на цената да загубят себе си. И за това, възможно ли е все пак да излезеш от калищата, когато изглежда, че връщане назад няма. А, и нещо интересно - главният герой е представен като единствения отличник на „Харвард“, завърнал се да работи в България. Любопитна препратка към родната действителност, която те кара да се усмихнеш още в самото начало на филма.
И въпреки че тези две ленти дават надежда, за съжаление в България нещата винаги се случват бавно. Ако в годината излезе поне един наистина добър български филм, то можем да я пишем успешна. И това е страшно тъжно. Защото имаме добри режисьори, които чакат да създават кино, качествени актьори, които чакат ролята на живота си, иновативни режисьори, които чакат да разгърнат уменията си, умни сценаристи, които са готови да пишат, както и хиляди истории, които чакат да бъдат разказни… Къде обаче се крие разковничето? Моята теория си е моя теория и тя е свързана с вечните зелени хартийки.
Истината е, че културата ни е залог на парите. И докато няма сериозни инвестиции, докато няма меценати, които да повярват в таланта на българските кинаджии, без да очакват нещо в замяна, ще продължаваме да се радваме, ако годишно излиза поне една качествена лента. А пък две си е направо цяло събитие. Но на каква цена? На безумно продуктово позициониране на казина, цигари и болници, които обикновено никак не се връзват със сюжета и моменталически принизяват качествата на филма. Но докога българските филми ще чакат на казината и цигарите?
Почти няма български филм от последните години, в който да няма продуктово позициониране. И то от онова - най-гадното. Когато от нищо и никъде изскача логото на известна верига казина или героят натрапчиво пуши точно определена марка цигари, това няма как да не създаде лош послевкус у зрителя. И да не рефлектира върху качеството на киното. Да сте гледали филм с „Оскар“, спонсориран от казино?
Защо наградите трябва да са все за другите? Защо щом на румънците например им се получава, защо на нас да не ни се? Те като цяло в много отношения са на нашия хал – борят се с корупцията, въпреки че си имат Кьовеши, борят се с беднотията, борят се със селянията, с лошата инфраструктура, с лоши управници. Въпреки това имат „Златна палма“ и „Кристален глобус“. А ние само една Мария Бакалова.
А България стои по-долу от Румъния само на картата. Защото и ние имаме достатъчно история, която може да бъде претворявана на голям екран. И при нас тревата е достатъчно зелена, а небето идеално синьо. И къщите ни са къщи. И планините ни са планини. И нашите творци са чели велики класици и са чували велики истории. И те са учили в чужбина. И те имат хубава техника. И те говорят английски. И те са в Европейския съюз.
А не е като да нямаме опит и минало, на което да стъпим. Защото поколението от 60-те и 70-те години израсна с хубави български филми. Защо и това на новия век да не може?
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар