Малцина от живеещите в София са забелязали един скромен паметник на тротоара на бул. „Цар Освободител", в близост до Софийския университет, а още по-малко софиянци се запитват чий е, защо е там и не знаят съдбата на човека, чието име е изписано върху плочата.
Димитър Петков. Убит е на 11 март 1907 година. Но тогава той не е обикновен жител на София, а министър-председател на България.
Животът му (1858-1907) не е бил никак лек. Роден е в село край Тулча, не получава високо образование, но участва в четата на Филип Тотю и Панайот Хитов (1875), сражава се като опълченец край Шипка по време на войната 1877-1878 г. и там загубва лявата си ръка. Така получава прякора Чолака.
При Режима на пълномощията е осъден и лежи в затвора две години (1882-84), привърженик е на Народнолибералната партия на Стамболов от 1886 г. и след това става кмет на София (1888-93), като успява да модернизира столицата – прокарва нови улици, канализация и др. Според Иречек той „изгражда нов… почти модерен град”. Но покрай това сам си слага черна точка в управлението – разпоредил да бъдат разрушени няколко старинни църкви със стенописи. Освен кмет той е бил и председател на Народното събрание (1892-93).
Връщаме се към 11 март 1907 година. Преди 112 години. Когато около 17 часа на ул. ''Цар Освободител'', под Софийския университет, Димитър Петков се среща със смъртта. И тя побеждава.
Бил на разходка в Борисовата градина с приятел, на връщане го пресреща мъж и го убива. Нападението е извършено от Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от Българска земеделска партия. През юни Петров е осъден на смърт и обесен.
Важно е да отбележим, че когато убиват Стефан Стамболов на ул. ''Раковски'', до него във файтона е Димитър Петков. След това, когато убиват Димитър Петков, до него е д-р Никола Генадиев, който също е ранен.
Раните на Генадиев не са тежки и на следващия ден той се изправя на парламентарната трибуна с превързана дясна ръка. Правителственото мнозинство го избира за председател на Народнолибералната партия на мястото на убития премиер. След 16 години той също като своите предшественици и приятели Стамболов и Димитър Петков пада убит от терорист.
Съдбовно обвързано ли е убийството на политическите ни фигури? Става ли дума за политическа поръчка? Версиите са много. Това, което със сигурност знаем е, че убийствата са един злощастен жребий за водачите на Народнолибералната партия.
Какво стои обаче зад убийството на Димитър Петков?
Според някои историци убийството му е финансирано от Народната партия начело с Иван Гешов, а министър-председателят плаща с живота си, защото се е превърнал в послушно оръжие на княз Фердинанд, изневерил е на либералните си принципи и е наложил терор. Според друга версия убийството на Димитър Петков е извършено от Александър Петров по лични мотиви, като целта му не е бил премиерът, а министърът Никола Генадиев. След като е уволнен, Петров, който е участвал в предизборната му кампания, търси неговата протекция, но не я получава заради причините за уволнението.
Любопитното е, че Димитър Петков, както впрочем и Стефан Стамболов, е предчувствал смъртта си. Запомняща е речта му в Народното събрание преди да бъде убит. Там той казва: ''Аз съм опълченец. На 17 години загубих ръката си на Шипка. Знам, че няма да умра на бял чаршаф вкъщи.'' На 23 февруари 1907 г. той оставя бележка: „Тия дни ще бъда убит. Желая да бъда погребан между Стамболов и Греков. Никакъв шум около погребението ми.“
Желанието му е изпълнено. Погребан е до Стефан Стамболов. Димитър Петков е баща на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков. И двамата имат съдбата на баща си – убити са от политическите си противници.
Всички други министър-председатели на България, загинали от насилствена смърт – Стефан Стамболов, Александър Стамболийски и Андрей Луканов – са погубени, след като са били свалени от високия пост. Те стават жертви на репресии, докато смъртта на Петков става причина за репресии срещу политическите му противници.
Димитър Петков не е нито първият, нито последният убит български министър-председател, но е единственият убит действащ премиер.
Добави коментар