Португалецът може да се лиши от всичко, но не и от обедната си почивка

В Португалия е пълно с петли. По-големи, по-малки, шарени, с модернистични линии. Стоят си кротко, мълчат и чакат някой да ги купи. Размерът в случая има значение. По-големите са по-скъпи.

Според една стара история петелът, който днес в Португалия е по-прочут дори от Кристиано Роналдо, преди това е бил най-обикновено печено бройлерче, приготвено за обяд на съдията от градчето Барселос. Малко преди това той бил осъдил на смърт някакъв поклонник, обвинен за убийство и след това справедливо дело се готвел да си похапне. Нещастикът обаче твърдял, че е невинен и доказателство за това е, че на мига този печен петел ще оживее. Така и станало. Птицата подскочила, поизтърсила се и изкукуригала. Така се раждат националните символи. 

Освен петли на всяка крачка из Португалия днес могат да се видят и предизборните лозунги на партиите, напиращи към Европарламента. Те не се различават много от нашенските: "Да употребим най-добре парите от Европа“ - настояват едни, „Страна на законите“ – искат втори. "Другите говорят, ние вършим“ - твърдят трети. Както винаги комунистите са по-хард: „Да защитим народа и държавата“.

„Да живеем, не значи само да дишаме“ - това не е предизборен лозунг, а плакат на хората с неравностойно положение, протестиращи по улиците на Лисабон. Те настояват за по-голяма съпричастност от страна на държавата. Емоционални са и горди, въпреки физическите си недъзи. В колоните им не е допуснат нито един партиен лидер, поблазнен да се възползва предизборно от нещастието им.

По телевизията дебати не са по-малко ожесточени от нашите. Естествено управляващите са анатемосани. Говори се аз концепция, която да смени системата и да се спре с корупцията и кражбите. Не минава без приказки защита за социалната и национална сигурност. Все едно слушаш БНТ. Липсва само темата за апартаментите.

Преди четиридесет години, когато за първи път стъпих в Португалия, тя имаше население седем милиона, колкото България. Сега в нея живеят 10 000 000 души. Така, че малко сме се разминали, но продължаваме да си приличаме в едно. И те, според официалната статистиказ живеят в най-бедните страни на Европа. Малката разлика е, че Португалия е най-бедната, но в Еврозоната, като минималната заплата е шестотин евро. Цените, разбира се, надвишават нашите, но не чак толкова. 

Португалците са кротки, усмихнати и любезни хора. Палят се рядко, но взривът им е силен, най-вече на мач.

По време на финансовата криза, обхванала света през 2012 година, мерките, които взема правителството никак не бяха приятни. Намаляват се заплатите, вдигат се данъци, особено на богатите, работната седмица в държавния сектор става пет дни и половина. И това се приема някак си с разбиране. Но когато обедната почивка е намалена от два часа на един, тогава засегнатите излизат на улицата. В резултат на бурните протести, се стига до консенсус - на обяд отдихът да бъде 90 минути. По него време се откриват така наречените магазини за борба с инфлацията. Те съществуват и днес, предназначени са за бедните, но ги ползват всички. В тях стоките са с добро качество, понякога от престижни марки, но на много по ниски цени.

Както в целия свят и в Португалия китайската индустрия и търговия се е настанила като у дома си. Има едно място, обаче, в което с предимство си ползват само местните продукти - аптеките. В страната се произвеждат добри лекарства. Има качествени заместители на всички известни в света медикаменти. Затова фармацевтите най-напред предлагат медикаментите, произведени в страната им. А това, че са по евтини е допълнително предимство. 

Подобно на българите, и португалците смятат, че техните политици крадат най-много. Не Бразилия е най-корумпираната страна, а нашата, твърди шофьорът на таксито, докато се бори с трафика по моста „25 април“.

За датата 25 април 1974 година напомнят и фотоси изложени на различни места из градовете. Танкове, войници, знамена, възторг. Всички революции в началото си приличат. Португалската се отличава по това, че червени карамфили, се показваха от пушките на войниците. Тогава военните взеха властта и страната за малко не тръгна по пътя на социализма. Имала късмет.

С идването на червените карамфили е сложен край на дългото управление, започнало в далечната 1932 година, от Антонио Салазар. Професорът по икономика и финанси от университета в Куимбра забранява партиите, въвежда цензура и строг ред. Той харесва Мусолини и затова някой го определят като фашист.

През 1968 получава удар, а две години по-късно почива. Неговите политически съмишленици успяват да задържат властта си само още четири години. Връщаме се към тези отминали и добре познати събития заради един странен факт: 

Неотдавна една от телевизиите в Португалия е направила мащабна анкета с един въпрос: „Коя е най-значимата личност в португалска история. "Посочени били сто имена, между които на крале, мореплаватели, артисти, спортисти. Салазар липсвал, но по настояване на зрителите, бил включен в анкетата. И колкото и изненадващо да звучи, заел първото място.

Така професорът-диктатор дочакал своята реабилитация. Поуката е, че в крайна сметка последната дума винаги има историята. И понеже си я ценят португалците, никога не я хулят и не рушат символите ѝ: Каквато ѝ да е , тя си е наша - казват. И я пазят.