Този петък анализаторите Кристиян Шкварек и Николай Облаков влизат в схватка по въпроса: „За“ или „Против“ избора на Доналд Туск? Облаков е "За", а Шкварек "Против".
Автор: Николай Облаков
Европейският Доналд
Избирането на Доналд Туск за лидер на Европейската народна партия протече в най-добрите традиции на използването на „демократичен“ в абревиатури като КНДР – единствен кандидат и 93% подкрепа. Ако използваме цитат от Тодор Живков – „Само гледайте да не ги изкарате повече от 100%“. Въпреки това в България не последваха масови протести от по стотина човека, коленичене, кланяне или каквито и да е други „флашмобове“ или „арт-перформанси“.
Извън кръга на шегата да видим защо изборът на Доналд Туск може всъщност да е добър. Да започнем с…България. Оказва се, че новият лидер на ЕНП е универсално обичан в България – като започнем с ГЕРБ, СДС и ДСБ, членовете на ЕНП от България (плюс двамата човека от ДБГ). Освен това, ние имаме способността да се впечатляваме за дълго от елементарни жестове. Един такъв беше рецитирането на „Отечество любезно, как хубаво си ти“ при началото на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз миналата година. Така че, дори народонаселението поне уважава Туск.
Извън елементарния популизъм, очевидното е, че управляващата партия в България е член на ЕНП, а ЕНП (условно казано) е управляващата партия в ЕС с всички произтичащи от това предимства. Допълнителен бонус е това, че Мария Габриел стана вицепрезидент на ЕНП в екипа на Туск. Доколкото е възможно в безкрайно бавната и скучна паневропейска политика, това определено може да бъде отчетено като частично увеличение на влиянието на страната в нея.
За ужас на друга партия член на ЕНП от България, чийто представител в ЕП – Радан Кънев изпадна в див възторг от избора на Доналд Туск, (вероятно без все още да го осъзнава) това почти сигурно означава, че страната ни няма да последва изолацията и „ловът на вещици“, на когото е подложена Унгария и Виктор Орбан.
Темата за унгарския премиер е неизбежна – и най-големият проблем за решаване пред Доналд Туск. Мнозина подценяват Виктор Орбан и неговата тежест в европейската политика на базата на неголямата абсолютна бройка евродепутати от страната, и цялостната големина на Унгария. Стойността на Орбан, обаче, е далеч по-голяма – и тя е чисто символна, дори може да се определи като вододел – накъде ще тръгне ЕНП – наляво или надясно.
Нека направим важното уточнение – ЕНП в момента може да бъде определена като „дясна“ или „консервативна“ само ако я сравняваме с ПЕС, Групата на Макрон или Зелените. В класически политически смисъл народната партия е точно такава – народняшка. Аналогията с ГЕРБ в България е повече от очевидна. Още по-очевидна е тази с ХДС/ХСС в Германия, където в момента управлява поредната нечестива коалиция. Новоизлюпената „християндемокрация“ на Туск, който винаги е бил в либерални коалиции и среда изглежда куха.
Двата варианта пред Туск са ситуация win-win – не за ЕНП, но за европейската политика.
Вариант Едно: Помирение
Този вариант всъщност минава през поне частично помирение между Туск и Орбан и приемане част от реториката на унгареца по отношение на миграцията например и по овладяване на НПО сектора, който заплашва да подмени изцяло демократичната система в западния свят. Втвърдяване позицията спрямо зелените и макроновските икономически идеи също е задължителна, ако Туск реши да поеме по този път. Поради широката коалиция в ЕП, това изглежда още по-малко вероятно. Още по-невъзможно е с оглед, че това минава и през частично помирение с полското правителство, срещу което Доналд Туск е повел личен кръстоносен поход.
Вариант Две: Акселерация
При този вариант имаме все по-голямо задълбаване в размиването на ЕНП и превръщайки я в нещо, което буквално не може да се различи от ПЕС, либералите и Зелените. Първите индикации за това са налице, разбира се. По-какъв начин това може да бъде положително, ще попитате? Само по един – акселерация. Колкото по-бързо се разбере, че ЕНП има малко общо с дясното, консерватизма или християндемокрацията толкова по-добре. Нека маските паднат и не се лъжем, а коалицията, управляваща в момента Европа, просто да се слее в една партия, която да отделя не 20%, а 50% за борба с вятърни мелници (или по-скоро За вятърни мелници).
Естествен политически процес – ниша и алтернатива винаги ще се намери, когато тези в центъра не се различават по абсолютно нищо.
Заради това никой (освен самата ЕНП) няма да загуби от Доналд Туск – или Европейската народна партия ще дефинира политическата си посока или ще бъде подменена. Също както Туск или ще остане в историята като отделна глава или само като бележка под линия.
Накъде ще бъде, Доналд?
Автор: Кристиян Шкварек
Изборът на Доналд Туск е върха на „демократичното“ лицемерие
Тази седмица Европейската народна партия „избра“ за свой лидер единствения кандидат – бившия полски премиер и председател на Европейския съвет Доналд Туск. Липсата на друг кандидат и получените 93% от гласовете приличаха повече на пленум на КПСС, отколкото на процесите в една демократична система, но това като че ли не попречи на възторжените реакции по случай избирането му от средите на българските членове и симпатизанти на ЕНП. Поради факта, че голяма част от тях са хора, които се кичат с амплоато „демократи“ и борци срещу корупцията, злоупотребите на властта и авторитаризма, въпросният възторг от избора на Туск бе особено лицемерен.
Бившият полски премиер е с доста печално реноме в родната си държава. По време на неговото управление властта се компрометира с редица скандали, вариращи от корупционни и дори „пирамидални“ схеми, до непотизъм и преследване на опозицията. Опитите за цензура на критиците на Туск и неговото правителство достигнаха нива, невиждани от времето на социализма. През 2014-та, например, изтекоха записи на разговори на висшестоящи политици от кабинета на Туск в ресторант, от които записи се чуха признания в държавно субсидиране на медии близки до правителството, в политически чадъри и в непотизъм. Реакцията на Туск на това бе да прати агенти на службите за сигурност да извършат своеобразен „набез“ срещу централата на опозиционната тогава медия „Wprost”, която публикува записите. По-късно същата година скалъпени обвинения бяха повдигнати срещу опозиционните журналистите Томаш Гзела и Ян Павлицки, занимаващи се с отразяването на протестите пред полската версия на ЦИК. Въпросните протести пък започнаха след разкрития за вмешателство от страна на властите в провелите се същата година избори.
Това не бяха изолирани случаи, а по-скоро нормата в годините на управление на Доналд Туск. Журналисти и опозиционери бяха рутинно подлагани на следене от страна на службите, на внезапни проверки по офисите и домовете им, както и на други форми на сплашване. Извършена бе своеобразна чистка на опозиционно настроени кадри от всички държавни служби, особено държавните медии. Нивата на цензуриране и упражняване на политически натиск в Полша от Доналд Туск би следвало да погнусят всеки български „демократ“, особено онези, които от години тръбят колко пагубно е положението със свободата на словото в България. Вместо това те възторжено огласяват избора на Туск през последните дни, сякаш нямат представа за кого са гласували в Загреб, или чисто и просто не им пука, когато е „от техните“.
Ако цензурата на медиите от страна на Доналд Туск не беше достатъчна, за да покаже колко лицемерно е човек в родната „демократична десница“ да го подкрепя, то корупционните скандали правят картинката наистина абсурдна. През 2012-та година в Полша избухна най-големият корупционен скандал за страната от 1989-та насам. Amber Gold, компания основана през 2009-та, се оказа „финансова пирамида“, изпрала над 230 милиона долара от парите на своите над 50,000 инвеститори. На светлина излезе информацията, че Доналд Туск е бил информиран за случващото се от шефа на полските вътрешни служби за сигурност, но е отказал да действа. Причината за това, изглежда, е присъствието на сина му във въпросната схема. Михал Туск е бил служител на авиолинии OLT Express, собственост на Amber Gold, което е служило като форма на политически чадър за компанията. Собственикът на финансовата пирамида Amber Gold, Михал П., е записан да казва следното: "Аз съм работодател на сина на премиера. Докато той работи за нас сме недосегаеми.“ И точно така, изглежда, че е било, защото компанията се е измъкнала от разследване повторно, когато Доналд Туск за пореден път е игнорирал сигнал от собствените си служби, този път от комисията за финансов надзор (KNF).
Тази статия може да продължи доста дълго ако влезнем в детайлите на всички неща, които Доналд Туск върши по време на управлението си. За непотизма и политическите чистки в назначенията му. За корупционните схеми в редица министерства, или финансовите скандали около фирми като Amber Gold. Може би най-много от всичко за тежката политическа цензура и преследване на медии. Можем и да се абстрахираме от годините му като премиер и да погледнем след тях, като председател на Европейския съвет, за какви назначения на подсъдими или заподозрени в корупция личности като Кристин Лагард и Урсула фон дер Лайен Туск съдейства. Ако поотделно нито едно от тези неща не е достатъчно, то със сигурност заедно те показват профила на един дълбоко компрометиран политик, който на всяка крачка и с всяко ново назначение погазва принципите на демокрацията и върховенството на правото. Подобен човек не само, че не е пригоден да заема толкова високи европейски длъжности – той отдавна трябваше да е зад решетките. Това, че тъкмо българските „демократи“ и борци за демокрация и върховенство на правото го подкрепят следва да изпраща ясен сигнал, че въпросните каузи са просто поза. Когато „нашите хора“, като Туск, ги правят – може.
Добави коментар