Поглед назад: "Да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз..."

Това са думите от речта на Лъчезар Аврамов, член и секретар на ЦК на БКП, на прословутия пленум на партията, проведен на 4 декември 1963 г. Опитът на българските комунисти да ликвидират окончателно суверенитета на изпадналото в тежка политическа и икономическа зависимост Отечество, дълги години бе потулван. И докато този срам бе старателно замитан, то в още по-голяма тайна бе забулена причината, довела до тази подготовка за национално предателство, без прецедент във вековната история по нашите земи.

Ето какво казва на пленума беловласият марксист Тодор Павлов, член на комунистическата партия още от 1919 г., за когото пропагандата е важна, а референдумът - излишен: "А когато стане икономическото сливане със Съветския съюз, когато ние се сближим и по финансова линия...." Тодор Живков репликира: "Още преди сливането, разбира се". Очевидно е къде го "убива чепика" новият тогава "вожд на червенокожите".
 
След само три лета управление на Тодор Живков (затвърждаващ властта си след отстраняването на Вълко Червенков през 1956 г.) България се надвесва над пропастта от пълен финансов банкрут. Задълженията са такива, че става невъзможно погасяването им с производство на стоки. Посяга се на златния резерв на държавата. Интересно е да се отбележи, че дотогава той не е бил използван, независимо от войни, катастрофи и т.н. Златото (над 20 тона) е преместено през февруари 1959 г., уж за съхранение, в Москва, със странното оправдание, че трезорът на Народната банка не би издържал на удар от 250 килограмова бомба. Признанието за невъзможността да си плащаме задълженията идва година след операцията. Никита Хрушчов, тогава първи секретар на ЦК на КПСС, т.е. еднолично ръководещ СССР, не разрешава отпускането на нови кредити за България. Април 1960 г. нашият финансовия министър Кирил Лазаров, предлага вече изнесеното злато да бъде продадено, за да се разплатим с кредиторите. И преди всичко с "големия брат" - СССР. Така и се случва. Българското злато е разпродадено на борсите в Цюрих и Лондон, а с получените щатски долари погасяваме дълговете. Заедно с кюлчетата изчезват и изсечените през 1894 г., с лика на цар Фердинад I Български, 5000 златни монети с голяма нумизматична стойност. До 1964 г. се изнасят още над десет тона от благородния метал за изплащане на дълга. С което се изчерпва натрупаното през годините злато в резерва. Още преди продажбата на последните остатъци от резерва, се изпарява златното покритие - тогава важно - на българския лев. Следва паричната реформа през 1962 г. Тя пък изпарява спестяванията на хората. Някои не издържат, други полудяват, но НРБ неотклонно следва пътя, посочен от Червена Москва към светлото комунистическо бъдеще.

Така, скритият от публиката банкрут става причина за желанието на висшата комунистическа номенклатура да прехвърли отговорността си, а и суверенитета на България, на чуждата тоталитарна СССР. На споменатия в началото пленум, са записани изказвания от поставените тогава на власт от БКП мъже и жени. Пленумът на Централния комитет е свикан, за да се обсъди "по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна Република България със Съветския съюз". Докладчик, разбира се, е най-големият началник - Тодор Живков. Още в началото партийният и държавен ръководител настоява за най-тясно сближаване и сливане на нашата икономика с тази на СССР. Бихме могли да направим паралел с днешните усилия за все по-тясно икономическо взаимодействие с останалите европейски държави в ЕС, но разликата е очевидна. Разпрострелият се на два континента СССР, в сравнение с европейските държави, е империя, в чиито граници хората живеят по-бедно и несвободно, от тези извън нея.

В доклада се признава, че държавата изостава от "нуждите на живота", но да се очаква наваксване чрез обвързване с още по-изоставаща и очевидно в невъзможност да осигури на гражданите си добър живот държава, би било комична, ако не беше трагична идея. Идеологическата обвързаност сякаш подвежда Тодор Живков, но икономическите съображения са тези, които я пораждат. Комунистическата идеология изглежда служи като непроницаемо перде, което закрива неумението на Кремъл да управлява и да извлича ползи от сякаш неизчерпаемите си ресурси, природни и човешки, за "нуждите на живота". Всичко това предполага унищожаване на българската нация, което той оправдава с цитати от Ленин. Нацията била продукт и форма на буржоазната епоха. Предвиждало се сплотяване и сближаване на нациите, до тяхното пълно сливане. Бъдещето на българите Живков вижда като съветска нация! Подкрепа търси с цитати и от друг комунист, този път от нашенеца Георги Димитров. Тук картината е изпълнена с драматизъм. Живков описва надвисналата брадва на палача и смелата реч на обвинения като подпалвач комунист: "Колелото на историята се върти, движи се напред към съветска Европа.....до окончателната победа на комунизма".
Докладът е изпълнен с противоречия и дори можем да срещнем изречения като: "Принципът на суверенитета получи своето пълно приложение и развитие при победата на социализма". Тази словесна каша обаче не променя генералната посока към целта - България като 16-та съветска република.

В тази срамна страница от нашата история са записали имената и думите си личности, чиито паметни плочи, барелефи и дори паметници днес може да видим. Издигнати са от "признателни" граждани с "добри" спомени. Те не се тревожат от оценката на историята и поколенията, както и навремето безстрашният, вече споменат по-горе беловлас комунист, Тодор Павлов не се плаши от Китай: "Няма защо да се тревожим, че китайците неправилно ще ни разберат". Някой си Димо Дичев отбелязва: "Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество". Все пак той поставя условие, да се търси одобрението и от други "братски" комунистически партии, вероятно за да не останат по-назад в устрема към унищожението и на своите държави. Напълно подкрепяйки предложеното от Живков, той отбелязва, че в чужбина вече се говори за България като за сателит на Съветския съюз. Популярната навремето Цола Драгойчева - терорист-комунист, споделя радостното си вълнение от възможното предстоящо сливане на бившето ни царство с тоталитарната република. Поетичен патос струи от думите и: "Корените се спускат по-дълбоко, а клоните покриват всички краища на страната".  Разбира се, противоречията и тук подчертават абсурда: "Само със Съветския съюз можем да бъдем свободна и независима страна, да опазим нашите национални особености". Уникално! За друг юначен комунист от бригадата "Чавдар" - Георги Павлов, въпросът бил "много навреме". - Тъй де, нали сме закъсали....  - "Не можем да се развиваме по-нататък, ако не се тръгне към решаване на този въпрос". И признава: "Касае се за насъщна необходимост за нашата икономика". Признание обаче, че глупавите идеи на Карл Маркс, отнемането на правата и свободите на българите и най-вече посягането на свещената частна собственост, са причина за краха, причина за катастрофалното изоставане и финансова немощ, няма и няма и да има. Поне не и до днес от наследниците на тази партия.
 
Тодор Живков прекъсва дългата реч на Павлов с палавото: "Да ни дадат 5-6 завода например". Човек би решил, че сред шеги и закачки комунистите се докараха до неизбежния банкрут на НРБ, но истината е, че чувстваме срам, когато четем този протокол. Стига се дотам, че друг другар цитира един от най-дълголетните държавници в СССР - Анастас Микоян. Въпросният е започнал кариерата си при Ленин, а слиза от сцената чак при Брежнев. "За Съветския съюз България представлява една жилетка. Ако облечем тази жилетка, няма да ни стане по-топло, а ако я нямаме, пак няма да измръзнем". Този комунист, Раденко Видински, който не се свени да изтъква обидни за Отечеството цитати, щял да гласува не с две, а с пет ръце за "да се влеем в семейството на съветските народи".
 
Все пак гузната съвест и вероятно най-вече подозрението, че може да се надигне недоволство, кара Живков да предупреди присъстващите: "Политбюро смята, че след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да е било и където и да е било". Смятал бил, че имало среди, които нямало да възприемат желанието за сливането ни със СССР. Дори в партията и особено в средите на интелигенцията. В заключение пленумът одобрява инициативата на Живков за издигане на нова степен братската дружба със СССР, да се създадат предпоставките за пълно обединение и дори я оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм. Окуражени са от споделеното от Живков, че е имал среща с Хрушчов и той показал благосклонност към идеята за сливане на нашата държава със СССР.
 
Какво спасява държавността ни, въпреки декларираната от Живков "огромна любов, признателност и уважение към великата Комунистическа партия на Съветския съюз"? Международното положение? Великата КПСС? Спасява ни нежеланието на човека, който всъщност еднолично ръководи КПСС и СССР. Никита Хрушчов не му се иска още една република с опразнена хазна и отказва, оправдавайки с външнополитически причини.
 
Изказванията на този пленум трудно биха могли да бъдат обяснени, а разказани звучат като от хора, които са били подведени и изпаднали в несвяст. Като заключение може да се цитира националния ни герой Христо Ботев, който казва: "Няма свестен човек, който би могъл да съчувства на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на която се поглъщат цели народности". В случая обаче, за наш срам, става въпрос за българи.