Данните на НСИ за демографските процеси през 2020 г. бяха публикувани, но и без конкретиката от тях, знаем, че нацията ни е една от най-бързо изчезващите в световен план, с темпове, характерни за страни в състояние на война. Така както катастрофата на XX в. е провалът на каузата за национално обединение, така процесите в демографски план са катастрофата на съвремието. С разликата, че не се случват рязко, а бавно и постепенно пред очите ни в продължение на години, което е дори по-обезнадеждаващо.
Логично темата отдавна води единствено до отчаяние у обществото и чувство на безсилие. Както Андрей Арнаудов писа, лошите новини около демографията отдавна не правят впечатление на никого, а от страна на държавата остава усещането, че справянето с проблема не е реален приоритет, тъй като демографията не решава избори.
Историята показва, че има държави, които са се справяли с демографски кризи, дори по-жестоки от нашата. Същевременно други държави прилагат адекватни мерки с цел да овладеят хода на тенденциите. Макар темата да е изключително комплексна и да е наивно да бъде разнищена в един текст, ще разгледаме някои конкретни примери и политики, които биха могли да работят в посока спасяване на нацията ни.
Случаят на Ирландия
Един от най-тежките примери за демографска криза и последвало справяне с нея е този на Ирландия. Основният проблем е била свръхемиграцията, предимно към САЩ, но и към Обединеното кралство, която започва още в средата на XIX в. През 1841 г., преди ирландския Гладомор и масовата емиграция, ирландското население е било приблизително 6,5 млн. души. А в момента, в който тенденцията започва макар и бавно да се пречупва, чак през 1960-те, в Ирландия вече имало около 2,8 млн. души. Трябва да се вземе предвид, че в този период световното население расте главоломно. За сравнение, през 1880 г. България има население от около 2 млн. души, а през 1960-те вече говорим за 8,2 млн.
Келтският тигър – ирландското икономическо чудо
Наред с ефективна държавна политика, логично, същинският демографски растеж на страната започва с икономически подем през 1990-те, който, освен че връща много ирландци обратно, води до засилена входяща имиграция от Централна Европа, Африка и дори Азия. Кризата от 2008 г. засяга тежко Ирландия и още веднъж води до отприщване на емиграция. Въпреки това днес, с население от 4,9 млн. души, освен привлекателно място за живот, Ирландия е най-младата нация в ЕС, намира се в бейби бум и е от малкото европейски държави, чиято популация е прогнозирана да расте в следващите десетилетия.
Какво можем да извлечем от опита на Ирландия?
Контекстът и времето на ирландската демографска криза и справянето с нея, разбира се, са тотално различни, и всички аналогии могат да бъдат подвеждащи. Примерът обаче служи като доказателство, че при наличието на държавническа воля, стратегия и мерки, промяната на демографските тенденции е абсолютно възможна. Но пътят е изключително дълъг и труден. Като оставим настрана основополагащата нужда от устойчива и силна икономика, примерът на Ирландия потвърждава, че част от решението е внос на хора.
Но българите сме консервативни и едва ли бихме били щастливи ако страната ни стане магнит за мигранти. За сметка на това имаме много просто решение, тъй като извън нашите граници продължават да живеят стотици хиляди, които говорят български език или негов диалект и все още носят българското в себе си. За бесарабските българи в Украйна, останалите българи в РСМ и малкото в Западните покрайнини, страната ни би могла да бъде привлекателна опция за живот. Особено за първата група, която освен, че е най-многобройна, е ситуирана в страна, където несигурността расте с всеки изминал ден. Но за да привлечем тези хора се нуждаем от ефективна и работеща държавна стратегия.
Малки стъпки, които могат да имат голям ефект
Има и други страни, които са се преборили или се борят с демографските тенденции. Говорейки за десни мерки, Италия например, при определени условия, предлага солидно данъчно облекчение в срок от 5 години за завърнали се в страната емигранти или идващи чужденци. Полша пък цели да задържи младото си население в страната, като го освобождава от данък общ доход до навършването на 26 години (важи до 22 хил. $ годишен приход). Други държави предлагат данъчни отстъпки при раждането на второ, трето и четвърто дете или поощряват браковете и семейния живот. Ключовата дума е стимули, а те понастоящем липсват в България.
И макар левите мерки да възпитават погрешно и да изграждат зависимости и обществена пасивност, щом говорим за справяне с демографските проблеми могат да бъдат ефективни и дори са нужни. В това отношение България се нуждае от спешно преразглеждане на условията за майчинство и детските надбавки, като мерки за стимулиране на раждаемостта сред активното и работещо население. Германия например изплаща над 200 евро на дете, независимо от семейния доход, до навършването на 18 годишна възраст, с опция тези надбавки да бъдат продължени, в случай, че детето запише висше образование. Сравненията с Германия, разбира се, са несъстоятелни, но подходът и отношението са важни и могат да бъдат взети предвид.
Задържането и привличането обратно на младите трябва да е приоритет
От време на време от управляващите се чува коментар по темата с емиграцията и завръщането на млади хора в страната. Най-често, чрез игра със статистическите данни, управляващите се опитват да ни втълпят, че благодарение на политиката им все повече млади хора се завръщат в страната ни. Истината обаче е, че българите се връщат обратно въпреки, а не благодарение на държавната политика. И докато това не се промени, България ще продължава да страда от липсата на достатъчно млади хора.
На картата на глобалния свят ние просто сме в неизгодна позиция.
Процесът на емиграцията днес е естествен продукт на глобализираната икономика и свят. Така както навремето с развитието на капитализма и индустриализацията, градовете са изсмуквали селското население, по абсолютно същия принцип днес развитият западен свят изсмуква периферията. Метафорично казано в момента ние играем ролята на селото, а Запада на града.
Но с годините, естественият ход на човешкото развитие започва лека полека да води и до субурбанизация (преместване към покрайнините на града) и деурбанизация (преместване от града към селото) в опит да се избяга от динамиката и стреса на града. Така погледнато, може да се каже, че България в ролята ѝ на периферия на развитите европейски страни, отново се превръща в привлекателна опция за живот. В настоящето, човек може да бъде гражданин на света от всяка една точка на планетата.
Така че философски погледнато има надежда. А на практика държавата ни трябва да превърне демографския проблем в приоритет и да започне да налага мерки, за да им се живее на българите в България.
Добави коментар