Известно е, че по време на преврати най-застрашени са тези, чиито глави стърчат малко над останалите. Особено, когато превратите се извършват с помощта на чужда армия. В нашия случай, през септември 1944 г., е далеч по-страшно, защото е и по време на Втората световна война. Държавници, народни представители, индустриалци, служители на силовите министерства и дори представители на културата стават жертва на всевъзможен произвол от страна на местните „победители“. Страшно е, когато хора, които никога не са проявявали политически пристрастия, нито са участвали в управлението, са потърпевши от личните недоволства на въоръжени, жадни за кръв, „революционери“. Такава е печалната съдба на Борис Руменов. Борю Зевзека, както са го наричали, е писател хуморист, драматург и актьор. Незлоблив, забавен, винаги весел, описан от най-малкия от братята Вазови като „истински благодетел на начумерения български народ“. Убит е с откос от автомат край Перловската река.
На 10.10.1944 г. вечерта в дома му идват да го търсят двамина представители на новата власт. Един от тях с автомат на рамото. Съпругата му Цветана казва, че ще се прибере по-късно. Не след дълго двамата се връщат и извеждат Борю Зевзека, като му казват да си вземе одеяло и възглавница. Той е спокоен, защото никога не се е намесвал в политиката и очаква да бъде освободен след разпит или процес. Няколкото дни на тревожна неизвестност за съпругата му приключват с известие от прокуратурата, в което я призовават да си го прибере - в закован ковчег. Обясняват, че е бил убит от неизвестни лица. Борю е бил на 59 години. Не е изненадващо, че година по-късно комунистическата власт официално се опитва да заличи престъплението със съдебен протокол от ноември 1945 г., който обявява Борис Руменов за безследно изчезнал.
Писателят е роден е на 27 декември 1884 г. в Цариброд. Учи в София, където завършва гимназия. Следва литература в Софийския университет, но по-късно артистичната му натура го отклонява в друга посока - към Виена. Благодарение на финансиране от богатата си баба се записва в театрална школа. След две години е отрязан от роднинското подпомагане, защото преценката била, че заниманията му са несериозни. Продължава образованието си по актьорско майсторство и драматургия в по-непретенциозния Загреб. Стажант е в театъра на Риека в западната част на Хърватия. При завръщането си в нашата столица Борю успешно дебютира в Народния театър. Не е зарязал литературата и започва активно да сътрудничи на започналото да се печата през 1908 г. в България хумористично списание „Барабан“. Веселият му нрав го прави желан гост в компании, спечелва му прозвището Зевзека, а колегите му по перо в списанието са вече известни автори: Чудомир, Райко Алексиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски и други. Само година по-късно Борю е главен редактор на „Барабан“.
Не целият живот на Борис Руменов е свързан с хумора. Конфликтите на Балканите и Европа в началото на ХХ в оставят малко място за забавления. Патриотизмът му го изпраща на военните фронтове за обединение на българските земи. Окачва на гърдите си три ордена за храброст в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Завършва и Княжевската школа за запасни офицери. Борю е ранен в сражение и така намира време да създаде „Полеви военен театър“. Сред репертоара е и посрещаната с много смях от войниците „Балканската комедия“. Действията са четири, а сред персонажите са Бай Ганьо, Хасан ага, Домнул Мамалигареску и Гласът на леля Австрия. По-късно сътворената от него пиеса се играе с огромен успех в цяла България.
В мирно време Борю Зевзека е активен и в друга, изненадваща, посока, към която го отвежда страстта му за отглеждане на кокошки. Той е сред създателите на Софийското птицевъдно дружество „Птица“. Като негов председател е международно активен и организацията взима участие на множество европейски форуми. Не е изненадващо, че редактираните от него хумористични страници на вестниците „Утро“ (1911 – 1944 г.) и „Дневник“ (1902 – 1944 г.) са озаглавени съответно Кукуригу и Кудкудяк.
Така този весел и популярен човек достига възраст, в която би трябвало спокойно да се наслади на многобройните си приятелства, както и на плодовете от своя труд през годините, да види израстването на дъщеря си, която тогава е още дете. Уви, 1944 година е преломна, страната е окупирана, а по улиците вилнеят тези, които, представяйки се за борци за свобода, впоследствие налагат под чужд диктат режим, който за десетилетия лишава хората от основни права и свободи. В много случаи отнемат и човешки животи без съд и присъда. Неизвестните убийци на Борис Руменов се оказват известни за жена му Цветана. По-скоро един от тях. Човекът с автомата е Станислав Вихров, псевдоним на Станислав Бъчваров. Дезертьор от армията, който преди месец е хванал гората и станал партизанин. Убиецът е с претенции за литератор, всъщност графоман, който сравнява себе си с Вапцаров. Негови ръкописи са били отхвърляни от Борю като бездарни и „поетът-комунист“ е изпълнен с желание за мъст. Разбира се, въпреки хладнокръвното убийство, при властта след 1944 г. нищо не му се случва. Дори и след всеизвестното му циничното оправдание: „Помислих го за Елин Пелин“. Живее необезпокояван в Народна Република България, член е на Българската комунистическа партия, публикува поезия и проза, и умира като алкохолик през 1978 г. в София.
Със „свежата“ априлска линия на БКП (Тодор Живков идва на власт) съпругата на Борю започва да прави опити за реабилитация на името на писателя. През 1967 г. успява да се сдобие със свидетелство за съдимост, в което се упоменава, че Борис Руменов не е осъждан. Цветана иска да постави паметна плоча на Борю на фасадата на дома им, но ето какъв отговор получава от от дирекция „Културно историческо наследство“: „Във връзка с молбата на др. Цветана Руменова за поставяне на паметна плоча на дома, където е живял нейният съпруг Борис Руменов (Борю Зевзека) Ви уведомяваме, че същият е известен най-вече като буржоазен журналист и хумористичен писател. След 9.IX.1944 г. той е осъден на смърт и разстрелян, а впоследствие реабилитиран. След направеното проучване и съгласувано с ръководството на Съюза на българските журналисти считаме, че личността и дейността на Борис Руменов (Борю Зевзека) не дават основание за поставяне на паметна плоча на неговия дом“. Документът е с дата 22.XII.1983 г. Брутална, съзнателна лъжа, но обичайна за целия период на престъпния режим 1944-1989 г.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар