Такова е мнението на организация от майки и заради бутилката вино, в кошницата с храна за бабата на Червената шапчица, приказката бе изхвърлена от учебниците в някои американски щати. А дали романът „Десет малки негърчета” на Агата Кристи ще продължава да излиза с това политически некоректно, но оригинално, заглавие? Интересен въпрос, който е намерил отговор още през 1940 г., при първото издание на книгата в САЩ. Ето и промененото заглавие на един от най-продаваните криминални романи за всички времена от световноизвестната английска авторка - „And Then There Were None (И тогава не остана никой)”. Нещата очевидно се задълбочават през годините и придобиват все по-причудливи форми и размери. Антикварите обаче потриват ръце, предвкусвайки печалба от колекционери.
Политическата коректност може и да изглежда древна, но всъщност е дефинирана някъде през 70-те години на миналия век. Напоследък е актуална и на наша почва, особено след 1989 г., когато новите реалности връхлетяха замразеното от комунистическата идеология българско общество. Всеизвестен пример е лексикалният преход в САЩ от обидното „негри”, през „цветнокожи”, до днешното (политически коректно) „афроамериканци”. По-малко популярна тук е коректността в замяната на „инидианци” с „коренни жители”. Речникът се усложнява, но засегнатите са по-малко. За замяната на "сакат" с "инвалид" и още по-сложните: „хора в неравностойно положение”, с намалена работоспособност, дефицит и т.н., може би ще тряба страница. Речта отива в комична посока, но политическата коректност е факт, с който все повече ще трябва да се съобразяваме.
Уилям Сафир, американски политолог и журналист, не намира за абсурдно замяната на често употребявани думи в езика с нови и определя „политически коректното” като подчиняващо се на либералните или крайнолевите възгледи по сексуални, расови и екологични въпроси. Критиците го свеждат до обикновена употреба на евфемизми. Все пак, поведението на всички, свързано със съобразяването относно малцинствените групи е поведение, зачитащо техните равни с другите права и свободи.
Терминът често се използва иронично, не само в ежедневието, но и в изкуството. Среща се в комикси и карикатури. Ето какво твърди комикът Джон Клийз, от височината на своя авторитет и ръст от 196 см, за принудата да сте политически коректен: „Проблемът е, че ако искате да си правите шеги с хора, които ще ви убият, има тенденция да се въздържате малко.”, визирайки мюсюлманските фундаменталисти. Разбираме, че е „ужасно важно” да имаме свободата да се смеем и да поставяме под въпрос личности, които приемат религиозни учения „абсолютно буквално”. Същото се отнася и до крайностите в политиката. Неприятното, според него, е, че когато си в компанията на свръхчувствителни хора, не можеш да се отпуснеш и да бъдеш спонтанен, защото нямаш идея какво ще ги обиди. Изключително активен в тази посока е английският актьор, режисьор и сценарист, прочут като един от Монти Пайтън, който споделя чутото от негов приятел психиатър: „Ако хората не могат да контролират емоциите си, тогава започват да се опитват да контролират чуждото поведение”.
Неизбежно стигаме до въпроса, кое налага и необходим ли е този усложнен език, с който да обозначаваме съществуващите различия между половете, сексуалната ориентация, цвета на кожата, недъзите, религията и политическите убеждения? Нима това ще осигури спокойствие и хармоничност в отношенията между хората? Етикетите пречат или помагат за разбиране на съдържанието? Със сигурност, ако хората бяха като киселото мляко, правилният отговор би бил в полза на етикета, но индивидуалността е нещо твърде различно и не се нуждае от определения, които да я ограничават, особено ако съдържат и обида. Така че най-добре ще е да се избягва "етикетирането".
Станислав Бояджиев
Добави коментар